Не съм сигурна дали това е правилният раздел за тази публикация. Тук я оставям, защото не съм на много голяма възраст. Моля за извинение, ако не й е тук мястото.
От известно време (последните около три месеца) усещам емоционална дистанция между мен и всичките ми близки. По принцип съм такъв тип човек, който предпочита да е заобиколен от малко на брой, но наистина верни хора, на които мога да разчитам във всеки момент и да нямам скруполите да им споделям всичко. Не съм близка със семейството си, никога не сме били "приятели" с родителите ми, не ме познават извън вкъщи, не споделям ежедневието си, чувствата си, дори големи неща като връзките ми с момчета. Сегашния ми приятел им го представих съвсем скоро... а сме заедно близо година и половина. Много лъжи паднаха, много неща се казаха. Но обстановката вкъщи се нормализира, запознаха се с момчето (не знам колко да е момче, той си е направо порастнал мъж, на постъпки е мъж).
Отклоних се малко. Та, последните месеци постепенно и толкова неусетно се изгради бариера между мен и близките ми приятели, че дори не усещах как се отдалечаваме. До един момент в който ми се събра твърде много... и нямаше към кого да се обърна. Всеки беше погълнат от собствените си грижи и проблеми, ежедневие и други приятели. Чувствах се сам сама на света, въпреки че ежедневно се виждах с тези въпросни близки. Котва намирах в приятеля ми, само с него отношенията ни останаха близки и така топли. Но не може светът му да се върти около мен, той също е човек, има си живот извън връзката ни и това е напълно нормално. Но покрай негови ангажименти му оставаше още по-малко време за мен (във връзка от разстояние сме, обажданията и съобщенията ме крепят между сравнително редките ни виждания), обажданията спряха, съобщенията идваха много повърхностни, различни от обичайните, винаги беше уморен и искаше да си почине от всякакви устройства, защото с това е свързана работата му. Разбирам го и не се противих, но ме изяждат вина ще не мога да му предложа друго, освен това - редки срещи, обаждания и съобшения. Та от тогава започна този адаки период, който ми се стори не седмица-две, а месеци. Месеци на самота. Видяхме се лице в лице и му разясних как се чувствам, че ежедневието и мислите ми са се завъртяли само около него. Не очаквах решение, а само исках да ми олекне. От само себе си някак си нещата по между ни си дойдоха по старо му. Но самотата и празното чувство останаха на задния фон зад ежедневните ми задачи и повърхностното общуване с хора.
Отново се отклоних. Не мисля че е съвпадение едновременното и безпричинно отдалечаване на близките ми приятели, най-вероятно дистанцията идва от мен... а не искам да се случва така.
Изводът ми от нещата е че намирам твърде голяма опора в приятеля си, понякога мисля че може да го "задушавам" с присъствието си. А за останалите... виждането ми към тях се е променило (винаги напоследък имам глас в главата тъкмо като ми хрумне шега, която да вмъкна в разговора "Ама това може да не се хареса, да им стане обидно, по-добре го задръж за себе си"; от тези най-близки 4 приятеля, които съм си събирала през годините, 2 ми забравиха рождения ден, а едната се сети на следващия ден. Тогава си затвърдих че наистина хората около мен си имат животи, техни ди проблеми, други приятели, ежедневието ги е завъртяло всеки по свой си начин. Различни приоритети имат и няма как да очаквам от някого да бъда негов приоритет. Не споря, никой от близките ми няма да ме върне, ако отида при него с проблем или каквото и да е за споделяне, но не идва натурално да го споделя, усещането е сякаш ще ме съдят и обвиняват, сякаш ще им тежа и ги занимавам излишно. Не знам от къде идва тази дистанция... но ме убива вътрешно, особено мисълта че аз се отдръпвам от хората и се самонаранявам по този несъзнателен начин.
Празнотата е там постоянно, но не я забелязвам винаги, повърхностно се чувствам добре, разсейвам се с ежедневни неща и битовизми... но отвътре се чувствам счупена, празна.
Преди няколко дни се върнах на училище и натрапчивата самота и т.нар. чувство на изолация от околните е прекалено натрапчиво, от въпросните 4 най-близки до сърцето ми хора, едната ми е съученичка. Нека наречем това момиче Ани. Усещам как много ясно се дистанцира от мен, каквото сме говорили все са били някакви общи теми, каквито се водят с по-далечни хора и непознати. Когато оставаме насаме, се дръпва настрани при някой друг, казва че трябва да звънне по телефона...а аз опитвам да поддържам разговор някакъв, жалко е като картинка. Все си говори с други хора, когато сме компания, не ме гледа в очите и насочва разговора към другите участници (съученици и приятели, с които съм в добри отношения, но не и близки и топли), а когато опитвам да се включа, повечето пъти думите ми увисват във въздуха и не се отразят от никого. Наранява ме. Там съм...а се държат с мен сякаш не съм.
Не знам какво да очаквам като отговор , просто исках това да го споделя някому и да не е гаджето ми, защото не искам да му тежа твърде много с тези мисли. Може на места да се повтарям, не знам. Понякога когато усещам пропуканото в себе си и ми прелее всичко насъбрано ми минава мисълта че може да имам вид депресия, но веднагипески се самоубеждавам, че си въобравявам, депресията е тежко състояние и не е редно да си го преписвам, както повечето ми връстници правят, защото е едва ли не модерно. Депресията в по-тежка от нещата, които изпитвам.. поне така си мисля понякога....
~от една объркана 17 годишна девойка
|
|
|
|
