Здравейте, имам нужда от съвет. Накратко - заедно сме от почти две години, и двамата разведени и двамата с деца, той - на 46 години, аз на 41. Държи се любящо, с внимание, непрекъснато ми повтаря колко ме обича, но ... дотук. За две години не усещам материализирането на тези думи и това ми тежи. Срещаме се 3-4 пъти седмично, приспивам в тях, но там нямам нито една моя вещ. Не се чувствам като в дом, а като на гости. Семейните празници е при родителите си с децата и нито веднъж не ме покани с него. Като любовница на женен мъж съм. Говори, че само с мен си представя живота, че иска да остареем заедно, а реално нямаме план дори за след седмица. Аз не съм търсила целеустремено връзка с обвързване. Той ми създаде илюзията за такава. И две години не са малко време за го покаже, ако беше така. Не е от мъжете - играчи, използвачи, с много и краткотрайни връзки. Напротив, скромен е и добър.
Говори ли сме многократно за това как се чувствам и какво очаквам. Винаги казва, че съм права, оправдава се с това, че той бил повреден / какво и да значи това, негови думи са, не мой/, че е травмиран, не била в мен вината, уверяваме ме колко много знача за него и че ще си опита да ми го покаже. И след разговора нищо не се променя. Знам, че е имал труден брак и лош опит, но не сме ли всички така. Последния път когато говорихме, скарахме се и аз си му оставих ключовете от тях. Очаквах да реагира, за да не ме загуби, но уви. Каза, че не искал да ме кара да страдам, искал да съм щастлива, обича ме....и приключихме.
И тук вече идва моята обърканост. Знам, че не мога да помогна на човек, който сам не иска да си помогне. Но кое е по правилно? Да проява търпение, обич и просто да съм до него, докато сам се бори със своите страхове. Или да спра да си губя времето и да не тичам там, където не са ме повикали.
