Не мога да се справя с емоциите си мъката, гнева, отчаянието, това да се чувствам толкова провалила се, ненужна, непотребна, да не виждам надежда за щастие.
В тази връзка дадох всичко толкова любов, толкова средства може би и всичката вяра и надежда, която имах за щастие и не мога да обясня как в тази ситуация другия човек може просто да спре да обича без да го каже. Дори може да продължи да се преструва, че обича, за да получава още и още от твоята обич, съпроводена съответно и с материални факти. Всичко това до деня, в който се появява трети човек.
Аз ставам лошата. Тази, която е изисквала любов и внимание, която е искала съпруга и, когото обича да е до нея и детето им. Аз съм човека с ужасен характер и грозно тяло, които са причина връзката ни да се разруши.
Тя е добрата, тя не е виновна, че ни е виждала ежедневно с детето ни в парка, където е срещнала съпруга ми и това не и е попречило да му демонстрира интереса си, да му казва, че го харесва и т.н. Тя не е виновна, че е развалила нашето семейство.
Сега вече не знам какво да направя. В пълна дупка съм.
Как да повярвам, че щастие е възможно, когато знам, че и да даваш всичко от себе си е възможно само огромно нещастие. Моето всичко може би е просто недостатъчно, за да получа обичта, от която се нуждая.
Съвети много - живей, заради детето си и т.н. Нуждая се обаче от опора, от човешка опора, от възрастен човек, който да е до мен, когато се сривам, да ми подаде ръка, да ме прегърне.
Толкова много е в мен, че не мога да го подредя и опиша /а си мислих, че съм човек, който се справя с думите/.
Ще се обърна към специалист навярно, но се страхувам, че съм твърде обезверена.