Здравейте, обръщам се към Вас със следната история:
Омъжена съм 12г. За мъж от арабска държава, но той самият е християнин. Имаме една дъщеря на 12г.
Връзката започна с една огнена любов , мина през болезнена раздяла, заради ревността и недоверието към мен и отново събиране с взаимно разбиране и съгласие, че е само временно и без ангажименти, тъй-като и двамата съзнавахме, че въпреки силното привличане, бихме поели огромен риск, ако създадем семейство. В крайна сметка в резултат на непланираната бременност решихме да опитаме по взаимно съгласие. И двамата сме отговорни, мислещи хора , следователно вложихме цялата си воля и търпение, за да оцелеем като семейство. Първите 3г.след раждането изпаднах в свирепа депресия, резултат от смяната изцяло на живота ми. След пълноценен живот в любимата ми България, се оказах в арабска държава, която не харесвах , дете, което не очаквах и мъж, който въпреки цялото му внимание и старание, обвинявах за каквото се сетя . След като ударих дъното ( депресията е непривично за мен състояние) разбрах, че щастието ми е само мое дело и се взех в ръце. 6 месеца тичах всеки ден по час и половина, за да изморя съзнанието си и да няма сили за агресия. По условие разполагам с много енергия, та страничният , приятен ефект бе, че отново се почуствах привлекателна и във форма. От там нататък оценявайки, невероятното му търпение към мен, положих искренни усилия да върна жеста и да го подкрепям. Реално ние сме двамата изключително отдадени на семейството, на това да постъпваме честно и с грижа един към друг. Проблемът идва изцяло от мен. Не се вписвам с лекота и хармония към двамата. Той има много любвеобилен подход към дъщеря ни, независимо от това колко безхаберно може да постъпи на моменти тя, което е нормално. По условие в тези държави, на децата не им се казва "не". Докато аз изисквам в рамките на нашето нормално, което в тази държава е направо скандално строго. Съответно сме стигнали до ситуацията, че той я глези, прощава и защитава, за да не избяга някой ден от строгата си майка . Проблемът, е че те двамата живеят в хармония, докато аз и с двамата и поотделно трябва съзнателно да правя компромиси и промени в нагласата си, за да има поне мир. Това е ок, всички трябва да се опитваме да се срещнем по средата, но истината е, че животът ми дава истинско изпитание . Въпреки общите ни усилия, дъщеря ми расте с идеята, че не я харесвам, а мъжът ми , че без причина му изсмуквам силите, с мрачните си настроения. И самата аз осъзнавам, че той е страхотен баща и съпруг, но успява да изкара от мен най-мрачните, агресивни състояния, за които не съм и подозирала. По условие съм изключителен оптимист, ведра, с чуство за хумор, но не и със семейството си или поне не с такава лекота, както обичайно в живота. Изводът до който стигам е, че просто не си пасваме , че имаме дарбата да изкараме не най-доброто , а най-лошото един от друг. Изморена съм от усилията да се впиша в тяхната картина . Разбирам , че това е урок , който ми е даден , да се науча на търпение, смирение и приемане. Но се изморявам и все по-често не съм щастлива. Опция да се разделим няма и не мисля, че е правилно. Решението на ситуацията е изцяло в мои ръце, но губя вяра, че ще го намеря. Освен това страдам , когато ги натъжавам и отблъсквам.
