Здравейте,ще карам на кратко!Аз съм жена на 26г.От малка живота ми е кошмарен.Баща ми беше убит когато бях на 14.Обичах го много,въпреки че беше алкохолик и непрекъснато ме караше да се срамувам от него.Бях на 14 когато гледах снимки в съда на убития си баща лежейки на земята облян в кръв.Никога не съм имала"истински"приятели.Аз ли ги отблъсквам или лошия ми късмет,незнам.На 15 си намерих приятел,съсипана и нуждаеща се от подкрепа му се доверих изцяло.Уви съдбата отново ми изигра лоша шега.Бях жертва на психическо и физическо насилие от неговя страна!В продължение на 4г.бях удряна,тероризирана психически и смазана.Не можех да направя нищо защото нямах подкрепа от никого а и никой незнаеше какво се случва.Накрая събрах сили,събирах близо година и започнах да говоря,с майка си и роднините си.Оставих го много трудно,търсеше ме и притесняваше много време но накрая всичко приключи.След това срещнах съпруга си,едно от най-хубавите неща в живота ми.Всичко вървеше добре докато майка ми не се разболя.Последваха болници,операции..и т.н.Позакрепихме положението и сега е по-добре.Мина се не мина година и с мъжа ми решихме да имаме бебе.Да ама не.Забременях още от първия опит.Бяхме толкова щастливи,толкова развълнувани от предстоящото.Но щастието ни беше кратко..още в 7 седмица загубих бебето.Незнам как и откъде събрах сили и продължихме напред.След известно време възобновихме опитите,мина месец,два,три..година..но така и не зачевах.Затова пък около мен се раждаха непрекъснато бебета или пък забременяваха.Всяка нощ си лягах с молитва и толкова болка в сърцето.Гледах децата на мои близки и едва сдържах сълзите си.След година и няколко месеца чудото отново стана..Бях бременна!Този път щастието беше някак несигурно и плахо.Сърцето ми кипеше от радост но съзнанието ми се страхуваше и за жалост е имало защо.След няколко седмици изгубих и второто бебе.Започна се едно лутане по лекари,изследвания..и.т.н.В крайна сметка не открихме причината за абортите.Прекарах 1 седмица в леглото сама с мислите си.Плаках,дерях се от плач,виках,удрях..изплаках всичката болка която се бе насъбрала в мен.Осъзнах,че може би живота ме е избрал за свое опитно зайче и явно тества колко ще издържа.Склоних глава..предадох се!Остана ми само да обичам мъжа и семейството си.Много скоро след това обаче стана чудо..забременях за трети път!Признавам си,не се зарадвах,уплаших се.Незнаех дали ще успея да преодолея още една загуба.Минаваха месеците а плода в мен не спираше да се развива..3..4..5..6 а аз неможех да се зарадвам.Не смеех да си помечтая за бъдещото си дете и да правя планове за раждането му.Дойде и 9 месец и чудото стана.Моето вълшебство се роди.Моята слънчева дъщеричка.Моя най-голям дар.Бях най-щастливата жена на планетата.Но в мен продължаваше да живее един страх ..страх от живота може би.Дъщеря ми в момента е на 8месеца а аз не мога да й се нарадвам.Все си мисля,че й има нещо все в главата ми се въртят страшни мисли.Наскоро й поставиха диагнозата АБКМ (Алергия към белтъка на краве мляко)и сега съм толкова отчаяна.Тя е слънчице,усмихната и толкова привързана към мен.Гледа ме с малките си очички и сякаш света става по-добър.Искам да съм здрава за да съм винаги до нея и да я отгледам по вай-добрият начин.Но усещам,че не съм.Сънувам кошмари и в главата ми се въртят непрестанно лоши мисли като какво ще правя ако й се случи нещо или ако я изгубя.Знам че живота ме мрази и стоя на тръни и чакам следващото ву изпитание.Живея в непрестанен страх от бъдещето.Немога да се усмихна,да се зарадвам..В гърлото ми се е насадила една буца и не може да излезе.Гърдите ми тежат и с всяка поета глътка въздух натежават все повече.Искам да се отърва от тази апатия.Да се радвам на детето си и някак си да се презаредя,защото в момента се чуствам като стар захабен парцал.Искам положителни мисли в главата си но колкото и да се старая да са такива,лошите надделяват.Лошият късмет ме преследва...сякаш стои зад ъкъла и чака да види усмивката ми за да ме връхлети отново със страшната си сила.Да ме сплеска и да ми покаже,че това е съдбата ми.Да живея един прокълнат живот!
