Автор Тема: Какво да направя?  (Прочетена 365 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Анонимен

  • Newbie
  • *
  • Публикации: 3
  • Карма: +0/-0
    • Профил
Какво да направя?
« -: 22 септември 2017 13:58:31, петък »
Здравейте, аз съм момиче на 16, тази година ще стана на 17. От известно време се чувствам... странно. Не знам дали изобщо имам място в този форум или е просто защото пораствам и минавам през "депресарския" период, но имам нужда да поговоря с някого. Понеже ме е срам да говоря за проблемите си пред приятелите си и пред близките си предпочетох да го направя анонимно в мрежата. Историята започва преди години и ще се опитам да дам акцентите от нея, за да сте наясно каква може да е причината ми за моментното състояние.
Историята най-общо можем да кажем, че започна през 2012, въпреки че ще вмъкна някои моменти от преди това.
През 2012 се запознах с момче, онлайн, в една игра. Той беше 4 години по-голям от мен, тогава бях на 12, той на 16. Бях решила да лъжа за възрастта си, защото играта се играе от по-възрастни и всъщност, ако кажеш че си малък никой няма да те вземе на сериозно. Казвах че съм на 21. В началото просто той беше в моят отбор в играта, после станаха някакви работи и пътищата ни се разделиха. След може би 3 месеца той просто ми писа от нищото, с времето започнахме да си говорим все по-често и по-често. Имахме спам чат с още едно момиче и една зряла жена - всички от играта, стояхме до 4-5 часа сутринта, играхме карти онлайн, табла онлайн, попикавахме се от смях. С момчето започнахме да играем дуо - двама човека в един акаунт. Влюбих се, първата ми любов. Не намерих сили да му кажа, че не съм тази, за която ме мисли. Виждах, че и той не е безразличен. Излъгах го че си имам дългогодишен приятел, за да не таи надежди, не исках да го наранявам. Жената от чата обаче започна да ми намеква, че той й споделя, че е влюбен в мен. Реших да го питам, първо отрече, после потвърди. Не можах да се отдръпна, казах му че и аз съм влюбена в него. Така всеки ден по цял ден си говорехме, гледахме филми, пишехме си и прочие... Аз продължавах да го лъжа, пращах чужди снимки, не можех да го загубя, въпреки че знаех че някой ден и това ще стане, но исках да отложа максимално, не осъзнавах колко ще го нараня. Така през май месец 2014 година вече много се карахме, винаги се сдобрявахме, но бяха минали месеци, той искаше да се видим, а това нямаше как да стане. Напиваше се, правеше глупости, защото аз му казах, че трябва да се разделим, че не съм това, за което ме мисли. Един ден, след 3 дневно отсъствие и сигурно 20 обаждания по телефона, който не вдигаше, каза че се е опитал да си пререже китките докато е бил пиян, но някой го е превързал. Не можех да позволя това да се случва заради моите лъжи и му признах, беше съсипан, а аз, аз дори не можах да заплача, какъв изрод съм не знам. Следващите дни не ми говореше, пишех му смс-и, той отговаряше с по един ред да го оставя на мира. След около две седмици ми писа, че все пак можем да останем приятели, но се държеше резервирано. От това ме болеше и не можех да продължавам, скарахме се и той ме блокира, оттогава не сме си писали. Юни месец 2014 год. Последва едно тъжно за мен лято. Не излизах с никого, а никой от приятелите ми не ме и потърси. Имах много караници с майка ми, нашите са разведени. Гледах тъжни филми, слушах тъжна музика, намразих себе си, намразих и света, че не се интересува. А преди това бях душата на компанията, винаги весела, позитивна, гледах само комедии, слушах само весела музика и смятах драмите за бози...Когато започнахме училище към края на септември бях в ново даскало, нов клас, не познавах почти никого. Депресията ми се задълбочаваше. Започнах да пия много, да се напивам, понякога с приятели, понякога сама. Причинявах си физическа болка, имам ужасни белези по ръцете и краката. В един момент бях може би почти зависима, пих по 1-2 патрончета водка смесено с бира на ден като че пия една чаша вода. Карах се със сестра ми, с майка ми, с всички, не исках да са около мен, бях раздразнителна. Спах малко, будех се нощем. Един ден след караница със сестра ми, поредната, тя ми каза - за какво живееш ти, защо просто не се самоубиеш, мятай се отнякъде. Това се повтори в следващите седмици отново. Казах един ден на баба ми, понеже тогава бяхме у тях, защото вкъщи правехме ремонт, тя ми каза - ами виж се на какво приличаш, как да не ти каже така. Намразих и семейството си, буквално ги мразех. Когато бях на 8-9 години баща ми започна да си реже китките пред мен веднъж, когато се скараха с майка ми. Тя пък още откакто бях малка припадаше пред нас и много ме плашеше. Пак на около 9 години майка ми ми беше казала, че никога не е искала второ дете - аз, но искала да направи щастлив баща ми, който не й обръщал много внимание и искал син. Когато разбрала, че съм момиче, още преди да се родя, ме била намразила, защото нямало баща ми да е доволен, той искал син, а не втора дъщеря. Всичките караници с всички от семейството ми, това че не забелязаха С МЕСЕЦИ раните ми, а те са огромни, повярвайте, още повече ме депресираха. Мислех за самоубийство. Често оставах с дни сама вкъщи, дори по седмица, напивах се, пишех по едно предсмъртно писмо и сядах на прозореца на 7мия етаж готова да скоча, но не ми стискаше. Имах възможност и да се застрелям, но и това не ми стискаше. Помните ли онази жена, беше ме много срам да говоря с нея след случилото се, но всъщност тя, от 350 км надалече, единствена се интересуваше какво се случва с мен. Всъщност деня, в кото можех да се застрелям и мислех да го направя тя ми се обади сутринта, за да ме пита как съм и да ме накара да обещая, че няма да правя глупости. Тя възнамеряваше и на социалните да се обади, но я разубедих. Когато на училище видяха белезите ми ме гавреха, подиграваха се, подвикваха на учителите "я й вижте на тая ръката, луда, откачалка". Даскалите поглеждаха, но не казваха нищо, не правеха нищо. Продължавах така, един ден бях навън с няколко приятели, купихме си патронче водка, второ, трето, четвърто и пето, смесено с бира, не помня точно моментът, в който съм легнала на една поляна и как нашите са идвали да ме прибират. Приятелите ми ми казаха, че съм била обиждала майка ми и съм й крещяла, че тя е виновна за всичко. Същата вечер майка ми за първи път ми видя белезите, а те бяха направени преди 4-5 месеца, ако не и повече. На следващия ден ме пита от какво са, не й казах и тя повече не ме и попита до ден днешен. Беше ме много срам от себе си. Знаех че нещо трябва да се промени, за седмица две не бях близвала алкохол, не се карахме, но тогава пак започнахме по същия начин. Караници, обиди, тя си позволяваше да ме удря, крещеше ми че ме мрази, един път ми направи рана под окото, но продължаваше да ме удря, казваше, че ще ме убие, подът и мебелите после бяха на пръски кръв. Потърсих някой същата вечер да излезем, но никой от приятелите ми не искаше. Излязох сама, купих си алкохол, нашите изобщо не ми се обадиха да ме питат къде съм, какво ще правя. Всичко се повтаряше отново и отново, скандали, удари, излизане сама, алкохол, самонараняване. Жената от играта единствено ми помагаше, говорихме от време на време, казваше ми, че трябва да се стегна. Една от вечерите, след поредния скандал и поредното купено патронче й писах. Тя ми каза да не го пия, да го хвърля, да не се поддавам и си легна. Стоях на една пейка през нощта пих една, две глътки... и го изхвърлих. Казах си, че трябва да променя нещата. Спярх да пия, освен с приятели или по някоя бира за някой мач. Спрях да си режа ръцете, защото видях, че остават гадни белези, един път се бях оляла и си срязах брутално ръката, въпреки че в момента, в който го правих изобщо не ми пукаше, че ще остане нещо. С времето се поосвестих, спрях да мисля за самоубийства, напивания, наранявания и прочие. Но се промених тотално, станах мрачен човек, неприятен, критик, песимист. Болеше ме от това, как с месеци и месеци на никого не му пукаше какво се случва с мен, че даже ме окуражаваха да направя най-лошото и то семейството ми, сестра ми, баба ми, майка ми. Приятелите ми не ме потърсиха половин година, а когато аз ги търсих, те все не можеха. Чувствах се напълно сама, бях напълно сама. Нямаше с кого да споделя, престраших се да кажа на една жена от играта, с нея се запознахме по-късно и в реалния живот. По-нататък обаче се скарахме, тя започна да ме съди за грешките ми, как съм могла да го лъжа, а аз бях просто дете, все още не бях сигурна какво да правя и тя не помогна. Обвиняваше ме, обиждаше ме, казваше че съм боклук - жена с две деца. Въпреки че знаех, че всъщност това което прави е нейна грешка тя ме засягаше. А си мислех - може би трябва да бъда съдена, може би трябва да бъда наказана. Разбрах, че момчето е разправяло в общи чатове от играта и са се подигравали с мен, а беше обещал да не разпространява. Чувствах се предадена и от него и от целия свят. Но с времето се оправях, малко по малко, променях се, както казах вече станах не особено приятен човек, отдръпнах се от всички, иградих си бариери, не допусках никого до себе си, всъщност все още е така. Искам да обичам някого, без значение приятелски или повече, но сама не си го позволявам. Последните месеци усещам обаче, че депресията отново ме прегръща. Не се чувстам комфортно, слушам депресираща музика, гледам тъжни филми, пия повече алкохол, не излизам много. Не искам пак да изпадам в крайностите, през които минах, защото не знам дали този път ще мога да се справя. Все още съм в не добри отношения със семейството ми, съмнявам се, че някога те ще се оправят. Нямам много приятели, не съм сигурна че имам изобщо някого, когото мога да потърся в тежък момент, пък и свикнах да се оправям сама. Често се сещам за онова момче, въпреки че минаха повече от 4 години, липсва ми, липсва ми и онзи забавен чат и дългите вечери на табла и карти, липсва ми човекът, който бях и хората около мен. Не знам какво да правя. Моля ви, дайте ми съвет.

ПС: Извинявам се, че стана толкова дълго.

Неактивен mariya_koeva

  • ПСИХОЛОГ
  • Глобален модератор
  • Full Member
  • *****
  • Публикации: 170
  • Карма: +12/-0
  • Пол: Жена
  • Нека заедно намерим пътят към промяната!
    • Профил
    • www.mariyakoeva.weebly.com
Re: Какво да направя?
« Отговор #1 -: 22 септември 2017 13:59:13, петък »
Здравейте, Анонимен!

Много неприятни преживявания сте имала и като че ли продължавате да имате. Радвам се, че сте потърсила професионална помощ! Но във Вашия случай няма как в няколко изречения да получите компетентна и систематична помощ, дистанционно, чрез форум. Необходим Ви е директен контакт с психолог, с когото да работите заедно, да събеседвате, да задавате въпроси, да получавате отговори, да изразите в реално време и пространство чувствата, мислите и емоциите си. Имате шанс да преодолеете негативните събития от миналото, да видите, че животът не е само черно-бял, да преосмислите неразбирателствата със семейството Ви, да премахнете суицидните мисли и мислите за автоагресия. Това всичко може да се случи, ако Вие самата наистина имате желание за дългосрочна психологическа подкрепа + Вашата активност и съпричастност по време на нея. Бих могла да Ви предоставя координати на колега психолог с дългогодишен професионален опит. Ако желаете, изпратете ми лично съобщение за целта.

Мария Коева
(психолог, помощник-консултант)
www.mariyakoeva.weebly.com

"Вярвам, че винаги ще има утре и вярвам в чудеса!"
Одри Хепбърн