Здравейте. Казвам се Марияна и след няколко седмици правя 18. От известно време имам проблеми, чиито решение не откривам. Преди 3 години се преместих в по-малък град, на 10 минути от родния ми. Имам приятел, който е на 22 и работи. Заедно сме от 2 години, но като че ли проблемите ми започнаха откакто сме заедно. Преди него имах много приятели, постоянно излизах или си пишех с някого. Имах близки хора, на които разчитах. Откакто сме заедно заради неговото отношение към тях, лека полека се отдалечих с всички и стигнах до един такъв момент в който имам една единствена приятелка. Не излизам, не пиша с никого, а дори и да се заговоря с някоя много стара приятелка, то е за малко. Имах желание да се запиша на народни танци, но нямам възможност, тъй като много се съобразявам с автобусите с които мога да се прибера, и това разписание не ми позволява да имам никакви подобни занимания.
Няма как и да помоля баща ми да ме прибира, тъй като той има проблеми с алкохола и аз често не разговарям с него. Чувствам се ужасно. Старите приятели ми липсват, но те не желаят да говорят с мен. И вероятно ги разбирам. Не комуникирам и особено със съучениците си, защото някак си не ми харесва начина им на мислене. Всичко за което мислят те е, как да избягат от училище и да седнат в някое кафе или как да се подиграят с някого. Това не са моя тип хора и не се вписвам. Колкото до приятеля ми, като цяло нямаме големи проблеми. В началото постоянно ми казваше- "Не стой толкова във фейсбук", ако отидех на кафе ми звънеше през 5 мин.Накара ме да блокирам повечето си приятели момчета. И сякаш бях длъжна да му докладвам всичко. Това нещо с времето се промени, но пък мен започна да ме дразни, че той излиза със своите приятели на кафе, вероятно, защото знам, че те не ме харесват и ме е страх да не го подтикнат да свърши някоя глупост. Той започна да крие от мен, че се чува с тях, или разбирах няколко дни по-късно. Сега като ми каже "Излез. Не стой все във вас", обичам да му
отговарям, че заради него, нямам с кого. Неговият отговор е "Еми върни се при тях и приключи с мен". Като цяло не е лош човек. Обича ме. Опитва се да говори с мен, за да се почувствам по-добре, но не се получава. Онзи ден ми подира букет, защото бях тъжна, а аз дори не успях да се усмихна. И това ми тежи.
Не помни малките неща, трябва да го ръчкам за всичко и рядко прави някакви мили неща, като да ми откъсне дори едно цвете от улицата, но го обичам. След като завърша сме говорили да се преместим да живеем заедно, но вече не знам, дали това е толкова добра идея. Да, искам да живея с него, но може би, след поне 5 години... сега ми се живее. Знам, че отговора на това е "Зарежи го и си намери друг" или просто "ти си млада, всичко ще се нареди", но все пак го обичам. 2 години не са малко време. И това не е обичайната връзка. Познава се с родителите ми, седим вкъщи и гледаме филми, ходим заедно на почивки (4-та) , рядко излизаме по кафенета, а за заведения и дума да не става. Вероятно и аз имам вина, защото дори когато се е случвало да излезем с неговите приятели, в голяма компания... не се чувствам добре, те си говорят помежду си, а мен не ме отразяват. Принципно съм малко срамежлива, но ми трябва още по-малко за да се отпусна..тук може би идва момента, че в онази компания не ме харесват. За пръв път споделям това, вероятно поради обясними причини..защото няма на кого. Разговарям с майка ми, близки сме, но някак си и на нея не мога да разкажа цялата история.
Пиша тук, защото това е последната ми надежда. Дълго време се чудех, дали да го направя, от страх, че някой ще ми се присмее, но все пак реших, че нямам какво повече да губя. Благодаря за разбирането и се надявам да ми помогнете.
