Моля прочетете я, кажете ми нещо, каквото и да е, предполагам, че ще е болезнено за мен, но да се надяваме, че след лошите неща следват хубавите. Това е моята история ....
Здравейте! Казвам се Емил, студент на 21г. Пиша Ви защото имам проблем.Трябва да споделя вече с някого, казвал съм частично това на мой приятел, който считам, че е по-различен от останалите, които мога да нарека хмм ... приятели....трудно е да кажа наистина, че са приятели защото в днешно време повечето са просто познати...
Смея да твърдя, че уча една що-годе хубава специалност - корабоводене, но вече ми омръзна да се правя, че нищо ми няма и че всичко е наред. Не е! Това са моменти на слабост от моя страна,възможно е да съжалявам, че съм споделил,но вече съм взел решение, не трябва да крия всичко това. Постоянно трябва да се преструвам,но започна да ми писва.Губя интерес от всичко,нямам представа защо живея, какво правя, какъв е смисълът от всичко, което правим ежедневно като цяло.Хората живеят, имат мечти,кроят планове за бъдещето, мислят как да се усъвършенстват,градят кариера с една дума - мислят за бъдещето си и се подготвят.Времето не чака никого, вчера бяхме ученици, бяхме навън и играехме, изведнъж пораснахме и отговорностите започват да се увеличават от година- на година.
Зная, че имам много неща, за които да ми завиждат хората, които ги нямат. Не съм богат, напротив - аз по-скоро мога да се нарека беден студент, въпреки това не ламтя за пари, смятам че парите не са нищо повече от хартийки, те не са най-важното нещо, но не може да се живее и без тях.Някои имат късмета да се родят в по-заможни семейства, а други като мен в по-скоро бедни ама какво да се прави.Има си плюсове това и минуси като всяко друго нещо.Ала не бих казал, че съжалявам за това, тъй като хората, които са се родили в семейства, които разполагат с повече средства са по-различни или поне по-голямата част - те просто не струват, по- голямата част де, не всички.
Като всяко друго дете като малък правех бели, имаше спречквания не позволявах останалите да си правят каквото искат, биех се с тях, имаше моменти за които в момента като се сетя и се хващам за главата и се чудя защо, как съм могъл да го направя, сякаш съм бил наистина друг човек- удрял съм момичета, в момента ми е толкова гадно, че съм го направил, било е грешка, мразя да се налагам над по-слабите, но тогава не съм мислил, изглежда започваш с възрастта да се променяш и да осъзнаваш какво правиш.НО ТОВА НЕ МЕ освобождава от отговорност, вината е била моя.Съжалявам много.
По онова време първо - детската градина,а после училищните години - началото 1-2 клас, до тогава все се биех, майка ми се караше, повтаряше ми, че това не е правилно,идеше й да потъне от срам, когато колегите й(майка ми е учителка) и съобщаваха за моето поведение, излизаше, че тя отива да възпитава чуждите деца, а своето няма кой да го възпита, а и какво ще даде на останалите, щом моя милост е бил такъв хлапак...
Та в онези години -детската градина 1-2 клас -все си падах по 1 момиче ама не й казвах за това, по-късно разбрах от 1 приятелка (заедно сме били в детската градина и в училището бяхме до 7клас), че въпросното момиче (и тя е била с мен в детската градина) си е падало по мен някъде до 1-2 клас, докато не започнах да се променям в положителна насока, под влиянието на майка ми - спрях да се бия и съответно другите продължаваха, тези които биех преди започнаха да бият мен, да ме тормозят и така аз си обяснявам, че съм паднал в очите на онова момиче.През годините тя се промени още и до ден днешен я виждам, АЗ НЕ ГОВОРЕХ с нея по онова време, а сега сме на здрасти. Ама виждам какво представлява общо взето добре, че не съм бил с нея.
В 3-ти клас се появи друго момиче на хоризонта.Паднах си по нея, даже май бях влюбен в нея ;дд МНОГО грубо, че когато я видех и губех ума и дума, не можех да говоря с нея, нямам представа защо, излагах се само, опитах да й подаря цвете, ходих с мои приятели да я извикам от тях и там и подавам цветето ама измънках под носа си "заповядай", мой приятел взе цветето, той не можа да понесе, това че не мога 1 цвете да подаря на момичето, което харесвах, колкото се притеснявах да говоря с нея, че и в този момент бе излязла и баба й , още повече ми стана неудобно.Тогава този моят приятел взе цветето и й го даде, а тя каза благодаря ама приемам цветето от теб, а не от мен понеже аз си се провалих тогава.
ВИНАТА е моя, не обвинявам за нищо момичето.Въпросът, обаче е че претърпях ВТОРИ ПРОВАЛ заради моята притеснителност от момичетата.
Докато започна да уча в гимназията това бяха моите провали - с 2-те момичета.После когато се прехвърлих в гимназията имаше друго момиче от моя клас , паднах си по нея за кратко обаче, отново не ходех да общувам с нея, СРАМУВАХ СЕ, ПРИТЕСНЯВАХ СЕ, мислех постоянно КАКВО ще кажат ХОРАТА като ме видят да говоря с нея, постоянно ми се въртеше това в главата.
В гимназията се запознах и с останалите от класа, с част от хората бяхме в предното училище и се познавахме, та в новия клас имаше 1 момче, сприятелихме се, оказа се, че и той си е падал по това момиче ама той нямаше проблеми с общуването и постоянно се шегуваше с момичето, той имаше чувство за хумор и тя се смееше на шегите му.
Аз се отказах от момичето, набелязах друга от съседния клас.Опитах да й взема номера ама тя се притесни и забягна на някъде, лошото, е че не я познавах ами директно отивам и й казвам " Извинявай,може ли да ми дадеш номера си?" точно в този момент започна да говори по телефона си ;д Мислех да я изчакам ала тя се прибра в стаята.Момчетата се мъчеха да ми дадат кураж и да ме пооспокоят ама уви. Още един провал 3 броя, ако не броим момичето от моя клас - взе да ми става навик вече.
Оказа се, че това момиче си има приятел(едно от момчетата в класа я познавал и ми съобщи това), тогава реших, че НЕ МОГА да си позволя да РАЗБИВАМ връзката на хората, заради моето НЕЩАСТИЕ.
Е върнах се на старото момиче от класа ми, леле от тук- нататък само нея си харесвах, моя приятел дето си падаше по нея ми каза: "аз вече не я харесвам, оставям ти я, аз харесвам 1 друга приятелка", обаче той си се бъзикаше и с нея и с останалите момичета, просто защото такъв му е характерът, а аз не знаех никога какво да кажа, с него нямах проблем винаги сме си говорили на всякакви теми, обаче доближавах ли се до момичетата не можех да обеля и дума, нямам представа защо.
Веднъж докато си се бъзикаха с моя приятел той каза нещо за това момиче на глас като той включи и мен и хайде - въпросното момиче каза "не му вярвай Емо" и се смееше. От тогава започнах по нещо да си казвам с това момиче и все повече я харесвах де, просто не й го показвах. Мислех си за нея и й пишех по скайпа от някъде го имах ама тя не ми отговаряше веднага,а и си чатих по скайпа с този мой приятел.Казах му, че тя не ми пише веднага мислех, че ми е сърдита. Той ми отговори - "Емиле, ти си пристрастен към нея".Реших да й призная, че я харесвах.Казах й по скайпа, че искам да говоря с нея като се видим в училище, след края на часовете направо си треперех от напрежение и й казах "ами ааз те харесвам", а тя каза "О, Емо ама това е много хубаво" , попитах дали може да я прегърна ТОВА БЕШЕ НЕВЕРОЯТНО ЧУВСТВО, аз не мога да Ви опиша, направо ми подскачаше сърцето пиша Ви и се усмихвам, просто беше страхотно, а в този момент преминаваше господинът ми по физика, той видя, че съм я прегърнал и ми се усмихна, беше наясно кое е момичето, понеже имаме само една русокоска от класа.
Е, тогава беше дъждовен ден, изтървах автобуса ама се затичах, е ХОРА дявол да го вземе ама аз не тичах , аз имах чувството, че ЛЕТЯХ, след това ми признание. На другия ден разбрах, че момичето не може да бъде с мен понеже за нея съм просто приятел.
Впоследствие 1 момче от класа(той ходеше със сестрата на момичето, което харесвах) ми каза, че тя се е изразила за мен " Аз нямам нищо против това момче, просто не го познавам" и така от ден - на ден разбирах, че тя няма желание да бъде с мен.Сега си давам сметка, че това е нормално, КАТО СЕ ИМА В ПРЕДВИД това, че почти не говорех в училището с нея и приятелките й.
Ама не преставах да я харесвам, тя се появяваше и в сънищата ми. Докато си я харесвах обаче постигах разни рекорди, неща, които направо си е абсурдно в смисъл много малко хора са можели да направят това. Аз не съм мн висок по онова време бях 165, 54 кг, с този моя приятел( който бъзикаше момичетата) тренирахме на лостовете, та хващам се набирам се, той се хващаше за кръста ми и продължавах да се набирам той беше 65кг , общо ни тегло ставаше 119 кг, 10 броя набирания правех така, направо си е невъзможно, а да не Ви казвам просто когато тренирах така на макс и вече нямам сила да се набера, просто в момента , в който си помисля за момичето, което харесвах се появяваше някаква сила от някъде си и успявах да се набера,нямам представа как и от къде идваше
И така до 12 клас все си харесвах това момиче, не спирах да мисля за нея, макар тя да не отговаряше на чувствата ми.
ТОВА БЕШЕ СЛЕДВАЩИЯТ МИ ПРОВАЛ - станаха 4.
Постепенно се затварях в себе си, не излизах, стоях затворен между 4 стени.Бях объркан, притеснен, харесвах момичета , а не знаех какво да правя, какво да говоря с тях и в момента е така, депресирах се, гледах да не показвам, че изпитвам някакви чувства пред хората в случаите когато някой кажеше нещо смешно и всички започваха да се смеят, бях подтиснат, имаше моменти когато НЕ МОЖЕХ да бъда на места където имаше много хора, например по центъра на Варна, не бях спокоен, задушавах се, всичко ме притискаше, имах чувството, че всички са се вторачили в мен и ме гледат,това ми действаше изнервящо.
И така аз постоянно търпях провали в тази част, в училището всичко беше 6, бях отличник на моменти,но най-ниския ми успех за някой срок не е падал под 4.50.
Осъзнавам, че проблемът е в мен, в моята притеснителност,срамежливост, неувереност, това ме кара да се депресирам, да се питам какъв е смисълът от всичко, което правя.
Аз нямам мечти, дори не правя разлика между мечта и сън.Имало е случай да сънувам дори когато съм бил с отворени очи,просто лежа на леглото и сънувам.
НО ОТ 10 КЛАС насам СЪНУВАМ ВСЕ ЕДИН и същи СЪН, което е доста странно, възможно е да се опитва подсъзнанието да ми каже нещо и аз не зная.
В момента съм в 3-ти курс все още не мога да говоря с момичетата, просто не зная какво да им кажа.Зная, че и те са хора, но се чувствам странно покрай тях, на моменти дори си притеснявам да ги погледна.
Започнах да се чувствам самотен признавам си го, виждам как някоя двойка върви по улицата и са се хванали за ръце, минавам край тях и се чувствам изключително неловко, знам че това да са заедно е напълно нормално, вероятно защото не съм го изпитвал, винаги съм бил нараняван по този начин, [ Този мой съученик още тогава 10клас ми каза " ми човек, ти сам си го правиш, какво да ти кажа", та аз дори когато харесвах това момиче(русокоската) от класа ми когато някой я закачаше аз се ядосвах, не го показвах ама 2 пъти се самонаранявах - 2 пъти ми се случи ръцете ми да са надути и в синини защото удрях стените, моя приятел ме видя и ми вика "човек ти си ненормален" , аз му отговарях "физическата болка не е нищо пред тази, която изпитвам - вътрешната" ].
И така аз пораснах станах на 21 години, не съм имал все още приятелка, както казах започнах да се чувствам самотен, осъзнавам грешката си, не искам да съм сам вече. Когато съм в някой автобус и забележа, че някое момиче проявява интерес към мен примерно - играе си с косата и ми хвърля някой поглед през определено време, аз се чувствам изключително неловко/неудобно мисля постоянно какво ще си кажат хората, които са в автобуса, мисля, че ни наблюдават, а аз заради моите глупости, които са само в моята глава не правя нищо.Наскоро си стоя в къщи и си се упреквам за същия този случай и се и питам защо не правя нищо по въпроса, не ми харесва, че съм сам, а не правя нищо по въпроса. Нормално е аз като представител на силния пол да направя първата крачка, а най-вероятно заради всичките ми неуспехи/негативи и не зная какво да направя, ужасно е.
Тотално съм се отпуснал вече спрях да тренирам пак съм си почти същите ръст и килограми 166, 59кг.
ЗА МЕН НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ НЕЩА, аз не кроя планове за бъдещето, когато обаче си наумя нещо и го правя независимо от това колко е трудно и какво ми коства. Сега вече не се интересувам от нищо, самотата ме е притиснала, не искам да съм сам, а така се получава, имам чувството , че съм толкова зле, че ако утричка изляза навън и си вървя по пътя и някое момиче, което е по-смело дойде при мен и попита дали искам да се запознаем аз ще се стъписам и няма да имам какво да й кажа, а тя ще си тръгне и ще се почувства зле отново заради моята глупост.
В крайна сметка смятам, че ако се появи някое момиче и това притеснение, което го имам се разкара, аз няма да имам никакви проблеми, аз мога много неща да постигна, там е работата обаче, че нямам подкрепа, когато харесвах русокоската някак си я имах подкрепата ама сега вече не.
Ако някой от Вас прочете статията ми,(Надявам се да има такива хора, аз на момента я пиша,на момента измислям всичко отне ми около 2 часа и половина) (зная че е много дълга, но това е всичко, което аз мисля, чувствам, това е всичко, което изпитвам, а не би трябвало, уж животът е пред мен, ама не, нещата не са както трябва.) ще го помоля да ми каже каквото смята
може да ме упреква, нахоква, аз съм си аз и само, аз си знам какво съм изпитвал, отстрани е много лесно да се коментира, ама това е какво да Ви кажа още. От професията, която съм си избрал - мореплавател има много лишения, разбира се и парите не са малко на ден между 300 и 1000 евро зависи от фирманта в която работиш и на какъв кораб плаваш, но не желая заради тях да бъде някоя дама с мен, просто това е глупаво.
Благодаря на всеки, който е отделил от своето време за да прочете тази статия - моята история.
Надявам се някоя от госпожиците/госпожите психолози да ме посъветват нещо, да кажат нещо, все пак това е моята история.
Ще чакам някакъв отговор.
Ако някой желае да се свърже с мен, оставям и- мейл адреса ми
darkman94@abv.bg
От това, което съм написал можете да разберете, че ник нейма на и-мейла ми няма общо с това, което съм.
Пожелавам на всички Ви Успех в Любовта!
Нека поне някой да бъде щастлив.
