На 16 години съм, момиче. От една година полагам кански усилия да се преборя с така мъчителното ми душевно състояние, но всичко сякаш се върти в един омагьосан кръг .. и не се променя.
Всичко започна, когато в живота си допуснах едно момиче с различна сексуална ориентация. Нещо, с което до сега не се бях сблъсквала, което ме обърка .. Винаги съм водела абсолютно хармоничен и щастлив начин на живот и в основите на моето щастие винаги е бил Господ. Не като религиозна фигура или герой от Библията. А като .. нещо по- велико, могъщо и красиво от това, нещо извън рамките на религията, което ми носеше абсолютно щастие, спокойствие, увереност ... Невидима връзка, която другите трудно биха си обяснили и малко хора разбираха. Господ винаги е бил нещото, което най- много съм обичала по един мой си начин ..
Цялото това щастие рухна в момента, в който не се появи въпросното момиче. Първо бяхме просто приятелки до деня, в който тя не ми каза, че се опасява, че е бисексуална. Аз абсолютно не обърнах кой знае какво внимание на това, защото никога не съм взимала отношение по този въпрос. Никога не съм била против ... Обаче и от това дойде белята. Отношенията ми с това момиче станаха повече от приятелски и това, разбира се, събуди много притеснения у мен. Дали трябва, а защо не, какво мисли Господ ... Общо взето .. каквото и да мислеше Господ тогава (а аз знаех, че не трябва) аз продължих да поддържам връзка с нея, подтикната от особено силно влечение към това момиче. В продължение на няколко месеца тези отношения продължиха, като това, което основно ни разделяше нон- стоп беше нейната несигурност, нежелание за истинска връзка, моите разбирания за това как стоят нещата и родителите ми .... Тоест, все се събирахме и разделяхме по някакви причини ..... Знаех, че това е абсолютно нередно, нещо против истинската ми природа и нещо, което ме отклонява от собствения ми път ... просто ми липсваше воля да сложа край. Един ден обаче, събрах смелост и приключих с нея уж окончателно ...... беше ми зле седмица- две .. После се появи едно момче и всичко беше наред, всичко се оправи! След няколко месеца направих грешката отново да се събера с нея. Това по- скоро ми донесе една вътрешна празнота .. нито щастлива, нито нещастна. Беше ми все едно, че съм с нея .. и да ... разделихме се след не повече от .. 1 месец.
Този път не ми размина след седмица- две. Това, което се случи ми донесе една празнота, една пустош .... всичко около мен се случваше, само аз седях на едно място. Усетих как бях изгубила себе си чрез тази безхарактерна постъпка. Миналото аз изведнъж изчезна. Аз нямах смисъл, нямах мисия .. Чувствах се виновна пред Господ. Знаех, че направих нещо, което всичко в мен крещеше, че не трябва. Каквото и да се случваше само донаслагваше болка, стрес и дискомфорт. Това състояние продължи известно време ... чувствах се сякаш, Той не иска да ми прости за това, което съм направила. С две думи .. виновна и лоша се чувствах.
Един пуст и гаден ден направих грешката да отида на църква и да се изповядам пред отеца ... разказах му всичко. Според него, решението на моя проблем беше в църквата... знаете, литургиите в неделя, библията и другите простотии. Е, като достатъчно наивна и обичаща Господ като удавник за сламка се хванах за тази идея, мислейки си, че наистина това е начина да помоля Бог за прошка и да му докажа, че Го обичам (или по- скоро да докажа на себе си). Вярвате ли, ако знаех до какво ще ме доведе това лекомислено решение, нямаше да стъпя в църква скоро !!!
И все пак ... започнах да ходя на църква. Не стига, че литургиите бяха крайно подтискащи и неползотворни, хората там допринасяха за тягостното меко казано усещане. Бях заобиколена от фанатици ...... хора тълкуващи Библията въодушевено като циганче, току що излязло от Народния театър, гледало Хамлет, че даже му било интересно! Пф ..... Не знам дали ме разбрахте .. Но да, продължих да ходя, мислейки си, че е абсолютно нормално да се чувствам зле в началото. Но не си дадох сметка, че аз не просто изпитвам трудност... но и няма как да се почувствам добре на място, в което аз просто нямам работа. Първо, че представите ми за добър човек и човек, от когото бих черпила, далеч се разминаваха от хората с блуждаещите погледи в храма, чиито живот беше рамкиран от портите му. Другото нещо, за което си давам сметка, което тогава ме ужасяваше и объркваше, е че там не само не получавах утешение, нито мир, нито щастие. Чувствах се самотна, притеснена, не на място и усещах всичко друго, но не и Господ там. Това страшно ме притесняваше и ме караше да се чувствам виновна. Това беше и мотивът ми да продължа да се тормозя ..... Докато една вечер просто всичко не ескалира. Бях си легнала, отново изпълнена с тревога и болка, която се мъчех да подтисна, защото според хората там, човек не трябва да се чувства така като ходи на църква, щото иначе е лош ........ Изведнъж просто избухнах в истеричен рев, обвзе ме неописуем страх, чувство на изгубеност, страшна самота ... беше тъмно и това допринесе ... започнах да се клатя в седнало положение от страх, изплашена от тази реакция на тялото ми. Осъзнах абсурдността на случващото се и същевременно ми беше непосилно да овладея този пристъп ..... Започнах да крещя вътрешно и да се ядосвам, че Господ позволява да се чувствам така, започнах да го обвинявам, да се каня ... Часове сигурно са минали само в повтаряне на "Защо ме изостави" .... Още потръпвам при мисълта за тази болка ......... Тялото ме болеше от сълзи и напрежение, пулсираше ми главата, тялото ми беше абсолютно безжизнено сякаш. Почти всяка нощ стана като тази .. Спрях да ходя на църква .. това нищо не промени вече ......... после отново започнах. Мога 100 страници да изпиша какво съм си мислила и какви решения съм взимала, за да променя това, но то не е от значение .... защото нищо не помогна. Бях правила още опити за религия и прочие, но това ме досрина. Какво да кажа, освен, че този период от близо половин година ме направи на пух и прах ....... От мен остана болка, сълзи, отчаяние, неуспешни опити, за да се справя. Забравих какво е да се будиш сутрин и да се чувстваш добре в кожата си. Спрях да искам съвети от хората за този проблем, родителите ми също не взеха насериозно ситуацията, не говоря с приятелите си за това .. (само с един).. отдръпнах се от най- близките си приятели, заради това състояние .. Може би това, че спрях наляво- надясно да моля хората за съдействие ми помогна аз самата да чуя себе си и да спра да слушам другите. Тогава разбрах, че всъщност този омагьосан кръг не е реален .. разбрах, че това е .. по - скоро травма, депресия .. и че не трябва да се обвинявам .. Започнаха да ми проблясват по- оптимистични мисли. Излязох от Средновековния ад ... Вече изблиците на безнадежност не са всяка нощ .. Но все още проблема остава. Все още малки неща ме връщат към тази абсолютно неопределена болка, която преминава в различни проявления .. Съучениците ми дори забелязаха колко избухлива и нестабилна съм станала, често съм тъжна и плача ... трудно се организирам. Рядко дните ми са пълноценни. Не знам защо, но родителите ми реагират остро на призивите ми за професионална помощ .... А често съм ги молила... А вече не вярвам, че ще успея да се справя сама. Не мога да се боря с тази болка и не трябва, но не знам как ще изчезне тя. Имам чувството, че никога няма да съм щастлива отново. Много говоря с мама и тате, но явно недостатъчно .. явно не осъзнават колко сериозен проблем имам. Моля ви ! Помогнете ми ! ....... не знам какво да правя. Искам отново да бъда щастлива. Една година живея така, това е много за мен и не издържам ... Моля ви, моля ви ...... опитайте се да ми помогнете !!!!! ;(
