Не обичам любезности, а и нямам време за такива.
Момиче съм и съм на 16.
Вървяхме с още 2 приятелки бавно. Изведнъж някой грубо, но без капка емоция каза: Аре, мърдай, че бързам. Опита се да мине без да ме бута, поправяйки си път с ръката си, не помня дали ме докосва или не. Естествено реагирах.
Обменихме си обидни думи и като се замислям аз бях по-грубата. Бяха 2 момичета, тръгнаха в друга посока, моята приятелка ме насърчаваше да тръгна след тях и да изигравам същата сцена, само че в различни роли. Един вид да си го върна. Исках да разбере как съм се почувствала. Направих го. Тъкмо, когато казах на въпросното момиче същата реплика, която тя беше употребила, неочаквано се обърна и ме хвана за косата. Усетих, че съм по-силна от нея, но въпреки това хванах само ръцете й. Имам очила, рамките бяха нови и струваха доста, а финансовото ни положение не е чак толкова добро, в този момент мислих само за семейството си и просто не реагирах, а напротив не почаках тя да ме събори, а доброволно седнах на земята, изкарах си очилата, докато тя все още дърпаше косата ми. Накрая ме остави и ме ритна.
През цялото време не усещах болка и сякаш това не се случваше на мен, аз бях наблюдател. Станах и видях, че държи цял кичур в ръката си. -Имаш много яка коса- ми каза тя, а най- учудващото беше, че нейната приятелка застана между нас и каза - стига. Моите само наблюдаваха. Момичето, което ме наби ми каза- другия път мисли 2 пъти преди да ме докоснеш и се моли на Бог.
Тръгнаха си. Взех си очилата, сложих ги, исках са плача. Не защото ме болеше, защото си позволих такова унижение. Усмихнах се, успокоих приятелките ми и казах че съм добре. Смеех се, правех се, че не ми пука. Не казах на никого за тази случка и никой никога не заподозря. Подигравах се със себе си, че имам косопад, доста ме беше оскубала и имаше голо място, което не се виждаше. Чудя се какво ме спря. Имам буен характер, боят не е нещо непознато за мен. Но знаех, че ако реагирам тя няма да спре и ще стигнем далеч, при това баща ми нямаше да я остави жива.
Според мен в този момент мислих за последствията и за семейството си. Промених се и май обвинявам тях за дето не съм реагирала. Горд човек съм, а това ме срина. Почувствах беззащитност, не защото не мога и не знам как да се отбранявам, а защото трябваше да мисля за друг и за очилата разбира се. Не знам, може би, съм поредната тинейджърка, която е пожелала да се направи на интересна, а може би не. Не искам да си го признавам, но не ми пука, когато ме унижават, но не го допускам. Може би непукистичността ми ме накара да не реагирам, защото наистина не ми пукаше, исках просто момичето да си излее гнева и да приключим.
