Здравейте,
През юни месец 2021год, приятелят ми от 5 години ми каза, че иска да се разделим. Така и стана. Той работи в чужбина и бяхме разделени, докато не се прибра в България. Когато се видяхме той ми каза, че иска да опитаме отново и аз се съгласих. Всичко беше наред освен това, че всяко вечер аз не можех да се свържа с него. Нито отговаряше на обещанията ми, нито пък на съобщенията ми. Егото му беше толкова силно, че усещах неговото високомерие. Сякаш ми казваше "скъпа, няма нищо на този свят, с което да можеш да ме спреш да правя каквото си искам". Накрая ми каза "остави ме намира, искам да правя каквото ти искам". Накрая ми каза, че "аз съм виновна за поведението му към мен". Проблемът е, че от тогава до сега преминаха през толкова много неща. Цяла година слушам скандалите на родителите си, а на всичкото отгоре ми извадиха два мъдреца оперативно, Накрая се оказа, че и челюстта ми е счупена. Последваха 3 месеца хранене само с течности. Свалих много килограми и сега не мога да се храня както преди, защото стомаха ме боли всеки път, в който се храня или пия нещо. За тези 3 месеца се отровил от хапчета и обезболяващи. И до ден днешен въпреки силните болки, на който бях подложена, нищо не може да го избие от главата ми. Толкова изненадващо станаха нещата. Вечерта ми казва, колко много му липсвам и колко ме обича, а на другия ден ми казва аз вече не искам да съм с теб. Изключително трудно ми е, в момента, не знам какво да правя. Той щракне с пръст и сякаш изтри тези 5 години от живота си. Сякаш аз никога не съм била част от неговия живот. А аз... аз всяка сутрин ставам и трябва да убеждавам сама себе си, че най-хубавото те първа предстои. Че някой ден ще влезе някой в живота ми и ще го преобърне. И всеки ден нещо вътре в мен не вярва в това. Сякаш аз самата знам точно какво ще стане и това, в което се опитвам да обедя себе си не е това, което ще ви се случи. Преди няколко дни ходих на интервю, буквално за мечтаната ми работа и познайте. Не ме взеха. А по някаква причина бях убедене, че ще я получа. И си казах "ето, сега ти се дава шанс да се концентрира върху други неща и така ще ти бъде по-лесно да се справиш с проблема и да забравиш за всичко случило се между вас двамата". Но не. Колкото повече се опитвам да се концентрира върху себе си, да продължа напред и да забравя. Сякаш толкова п-силно вселената ми напомня за случилото се. Борейки се с болката, която изпитвам от раздялата ни, храненето и качването на килограми, за да започна да прилича поне малко на човек и най-вече да започна да се харесвам, защото в момента дори аз не се харесвам, приличат на анорексичка, сякаш всичко на този свят се опитва да ме блъсна, да ме пречупи. Тъкмо потръгнаха нещата и се разболях. Сега отново свалих онези 2 килограма, които вече може би 2 месеца се опитвам да кача. Съдейки си по цял ден вкъщи, тъй като съм студентка, не мога да се разсея или поне да се концентрирам върху нещо друго. Дори и лекциите ми се провеждат онлайн и ме задължават да си седя вкъщи. Дори аз нямам ангажименти, с които да се занимавам, за да мога да се почувствам поне малко пълноценна. Но не. Затворена вкъщи, принудена да учи от вкъщи, слушайки всяка вечер скандалите на родителите си, без приятели, с които да прекарва време или да се забавлявам с тях. Или поне да им споделя през какво минавам. Но не. От много време ми се иска да разговарям с някого и тъй като няма с кого, реших, че е добре да потърся помощ и съвет от компетентни хора. Но не мога да го направя, защото не работя и нямам пари, за да си плащам сеансите, а безплатен сеанс няма. Не знам какво да правя. В главата ви са само мисли свързани с това какво се случи между нас двамата. Дари ще се съберем или не. Дали някога ще обичам някого толкова силно както него. А да забравих и да спомена, че извинението му за раздялата ни беше, че аз не съм го обичала, че съм изгубила интерес към него и той се бил опитал да говори с мен, но не му се получило. Има дни, в които нещо вътре в мен сякаш цялата ми същност ми казва, че един ден той ще се върне при мен само трябва да проявя търпение и да се концентрирам върху себе си. Но 90% от времето сякаш се разпадам. Постоянно сънувам него. Разни ситуации или ситуации, за които ние двамата говорехме и мечтаехме. Една жена ме посъветва да следвам сърцето си, но само аз мога да реша дали да го направя. А пък друг човек ми каза, или да продължа напред и да го забравя или да продължа живота си и да се въоръжа с търпение, да оставя вратата отворена за него, но и да не го чакам, а да продължа да живея и ако е писано той ще дойде при мен независи от това дали аз ще бъда с друг. Така е, но в момента не мога да намеря сили да продължа напред. Ежедневието ми е едно и също. Сутрин си позволявам да спя по до късно, защото ако стана рано просто нямам никаква работа която да върша. Трябва ми само 1 час, за да изчистя и оправя вкъщи. И след това цял ден няма какво да правя. Тренирам по 1-2 часа на ден, но това са по 4-5 часа на ден най-много, в които съм заета, а през останалото време нищо не може да заглуши мислите ми. Сякаш милиони гласове са в главата ми, и ми казват, че нещата ще се получат, другите че няма да се получат, трети че съм слаба, че съм глупава да се надявам за неща които никога няма да се случат. Или че не мога да се справя с абсолютно нищо. Не мога да разбера истинската причина да се разделим. Може би такава няма защото аз го обичам а пък той всъщност никога не ме е обичал. Понякога си мисля за луда. Защото не мога да продължа напред. Не мога да спра да го обичам. И това ме кара да се чувствам като луда. Винаги съм била категорична със старите си връзки. Независимо от това дали аз съм ги прекратяване или другите. Но никога не съм се чувствала по този начин. Бях ок с това, че тези хора няма да бъдат част от моя живот. Защо сега ми е толкова трудно. Защо не е като с другите, лесно. Вместо това сега аз плача, и болката ми не спира от нашата раздяла. Накратко откачам по човек, който за мен е всичко, а аз за него съм просто един пътен знак, който той подминава всеки ден!
