Здравейте! Първо искам да предупредя, че тази публикация ще бъде изключително, ама изключително дълга, тъй като ми се иска да ви запозная с колкото се може повече детайли, за да имате по-обективна преценка. Търся мнения, съвети, препоръки, вашата гледна точка, изобщо каквото и да е, понеже се чувствам в безизходица, съсипана съм, не знам какво да правя.
Аз съм на 25 години и от 4 години имам връзка с мъж, който е около 20 години по-голям от мен. Женени сме, имаме дете и всичко с него буквално е невероятно, като в приказките. Не мога дори да мечтая за по-добър.
Проблемите ми не са с него, а с моето семейство по бащина линия (баща, баба и дядо). Както сигурно се досещате, още от самото начало разликата в годините беше проблем за тях. Баща ми дори го наричаше "спонсора ти". Забавен факт е, че в началото на връзката ни, всъщност финансово аз бях в пъти по-добре от него, но това само ние си го знаехме. Не виждам причина да обсъждам подобни неща с хора, макар и да са ми роднини. И явно те живееха с идеята, че "богатия чичо е хванал малкото пиленце". Както и да е, минаха се седмици, месеци, година... моето семейство видя, че с въпросния мъж се разбираме отлично и в един момент разликата в годините спря да им прави впечатление, приеха го. Времето си минаваше, сгодихме се, оженихме се, всичко беше идеално, всички се разбираха. Забременях, отново всички бяха ужасно щастливи. Докато един ден...
Колата на баща ми се беше развалила и ме помоли да вземе моята. Дадох му я, върна ми я и след няколко часа получих съобщение във Фейсбук от него, което гласеше "Заредил съм ти колата, гледай мъжа ти да не ти изгори нафтата". И направо полудях. Тук държа да вметна, че по време на цялото "всички бяха щастливи", е имало няколко момента, в които баща ми е правил подобни коментари (пример: "мъжа ти днес ме помоли да му дам колата си за да стигне от А до Б, което е 5 км., но аз видях, че той е навъртял 20 км., защото иска нарочно да ми изгори бензина"), но той си е такъв от години и прави такива коментари относно всеки и някакси всички сме се примирили с това и не му отдавахме голямо значение. Та, не знам дали беше от хормоните по време на бременността ми (около 4-5 месец), но с това съобщение чашата преля, изкара ме извън релси и блокирах профила на баща ми, телефонния му номер, всичко. Отказах да общувам с него. Няколко дни по-късно баща ми се обади на мъжа ми и му казал спешно да отидем двамата до работата му, трябвало да говори нещо с нас, не търпяло отлагане. Отиваме и двамата притеснени да не би да се е случило нещо с някого, но вместо това баща ми казва: "Мой приятел полицай ми каза, че ви следи, понеже е получил информация, че продавате наркотици. Предупреждавам ви и двамата да се спирате с глупостите". И това беше краят... Първо, нито аз, нито мъжа ми някога сме се занимавали с такива неща, даже не сме и виждали. Второ, предупреждава ни?! Тоест, той е убеден, че това е вярно. Вярва на някакъв страничен човек повече, отколкото на собствената си дъщеря. И накрая, като за финал (колегите на баща ми също бяха там), той каза пред всички, че аз се "водя на отчет в полицията". Всъщност, ходила съм до управлението веднъж, когато бях на 14 г. заради някаква тийнейджърска глупост и ме бяха накарали да напиша обяснение, което дори не си спомням вече. И това било "водене на отчет"... В този момент разбрах, че аз с този човек няма какво да си кажа повече... Наистина прекратих контактите си с него.
Около месец по-късно с мъжа ми взехме решение да продадем апартамента и да си купим къща. Бяхме правили такива планове и преди, но този път започнахме да действаме, тъй като апатаментът щеше да бъде тесен за нас и две деца (той има едно от предишен брак), а планирахме и двете майки (моята и неговата) да заживеят с нас. Започнахме да действаме, всичко беше по план, но се появиха малко непредвидени разходи, говорим за сума от 2000 лв. Реших, че може да помолим баба ми и дядо ми, т.е. родителите на баща ми, да ни ги заемат (моля, НЕ си представяйте измъчени пенсионери, които едвам връзват двата края, те са много далеч от това). Отидохме при тях, обясихме им цялата ситуация, те много се зарадваха и казаха, че парите няма да представляват проблем за тях, даже изобщо не искат да ги връщаме и да отидем при тях след няколко дни да ги вземем. Всичко супер, отиваме, обаче бабата и дядото - нацупени... Не бяха весели и усмихнати както обикновено, не ни се радваха, по-скоро ни гледаха като натрапници. Попитах ги какво става и баба отговори "Ние сме възрастни хора, нямаме пари, отивай да се молиш на баща си". Стана ми обидно това "отивай да се молиш" и се започна един ужасен скандал, в който баба ми изрече неща от рода на "Ние си имаме и други роднини, чакаме гости, трябват ни пари за тях, ти си от другата рода, те какво ще ти дадат" (т.е. на майка ми); започна да ми разправя някакви истории от преди 40 години, как баба ми не се била разбирала с нейния баща (когото аз дори не познавам) и затова и аз не се разбирам с моя, изобщо започна едно вадене на вода от 10 кладенеца, и нищо нямаше никаква логика. До ден днешен нямам никаква представа какво е предизвикало това тяхно отношение. Или по-точно това на баба ми, тъй като винаги тя е била "шефа", дядо просто си мълча през цялото време. Тук пропуснах да кажа, че мъжа ми също излезе извън нерви и се развика на баба ми с идеята да й каже да спре да ме напада, но дори не успя да вземе думата да каже едно цяло изречение.
След няколко дни се видях с моята майка, която ме попита какво се случва и ми показа съобщение във Фейсбук от баща ми, в което той й обяснява, че аз и пияния ми мъж (явно когато си изнервен и защитаваш жена си си "пиян") сме изнудвали и тормозели баба и дядо за пари; отделно баба ми й писала, че "трябва малко да си "стегне" дъщерята". Нямах представа, че всичките те са с такова мнение за нас. Прекратих контактите си и с тях, но през цялото време ме глождеше това, че не знаех какво се е случило, защо изведнъж си промениха отношението, аз ли сбърках някъде, какво изобщо стана?
Мина се около седмица и си спомних нещо. Предварително ще кажа, че не се гордея с постъпката си. Преди години аз бях човекът, който направи Фейсбук на баща ми. Реших да пробвам дали имейла и паролата са все още същите и хоп - същите бяха. Дори не знам защо ми беше това. Търсех просто нещо, което да ми подскаже какво става, но бях прекалено афектирана, за да отида и да попитам. Пък и едва ли щеше да има смисъл. И какво заварвам... Съобщения между баща ми и абсолютно всичките ни роднини - лели, чичовци, братовчеди; разни познати; до девето коляно каквото се сетите. И на всички той казва, че мъжа ми е алкохолик, и той и майка ми ме "настройват срещу роднините ми", едва ли не аз съм някакво хлапе, което няма право да има обективна преценка и само да решава кой какъв е; или пък щом не съм на неговото мнение, значи сигурно съм наркоманка. Това е кратката версия, дългата ще ви я спестя. Бях потресена. Излезнах.
Минаха няколко месеца, през които баща ми и баба ми правеха някакви опити да се свържат с мен, но аз нямах никакво желание да общувам с тях. Всичките им опити бяха неуспешни, дори си смених номера.
Вече наближаваме финала. Родих детето си. Изобщо не се сещах за баща ми, но в крайна сметка той е дядо. И познайте как всички около мен започнаха да ми говорят за него (как трябва да си прощаваме, хората били правили грешки, но все пак той ми е баща и т.н.). Наистина се замислих дали да не се съберем всичките и да говорим като големи хора, евентуално да си дадем още един шанс, но... Не знам какво и кой дявол ме накара да влезна за втори път в профила му и да прочета съобщенията му. Може би се надявах да видя, че му липсвам, че е осъзнал грешката си. Нещо, което да ме накара да му простя. Но вместо това попадам отново на същите съобщения. Разбрах, че този човек е посветил няколко месеца от живота си на това да очерни мен, мъжа ми и майка ми пред едва ли не целия свят. Както и неща от рода на това, че ако не му позволя скоро да види бебето, ще ме осъди. Както и едно, което гласеше "Тя ако не ми даде сега, има си закони и след време ще взимам внучето и ще го глезя и правя каквото си искам". Тук ми се върнаха едни спомени... Ще вметна една кратка, но значима история - когато аз бях малка, майка ми издържаше и въртеше цялата къща, а баща ми през цялото време ходеше сам (подчертавам - САМ) на почивки. Тъй като разходите по едно семейство не са никак малки (нещо, което аз на онези години нямаше как да разбера) - майка ми нямаше кой знае каква възможност да ми купува "готини неща", но пък баща ми нямаше абсолютно никакви разходи и съответно ми купуваше каквото поискам, водеше ме където поискам, глезеше ме. И все ми говореше някакви неща за майка ми, че тя не искала да ми купува нищо, че си имала любовник (не знам дали е вярно и не ме интересува; но не беше майка ми човека, който ходеше сам на почивка всеки месец
). Разни такива приказки, все лоши в очите на едно дете, "настройваше ме" срещу майка ми и аз му вярвах сляпо. Късно го осъзнах, но вече е минало.
А относно виждането на бебето от дядо му - изчакахме бебето да стане на 1.5 месеца и с мъжа ми се разбрахме да "поканим" баща ми да дойде да види бебето, но ние ще се изнесем, а майка ми ще остане у дома, тъй като точно сега тотално не е момента да се съдим, вървят много пари по ремонта на къщата и нямаме излишни за адвокати и т.н.; а това, че баща ми е бил контактен с няколко болни човека и е дошъл тук със запушен нос и ясната представа, че може да ни зарази всичките, изобщо не е било важно за него... Можеше да откаже и да дойде малко по-нататък, но това е съвсем друга тема.
И ето ме днес... стоя и пиша това с мисълта, че някой ден може да постъпи с детето ми по същия начин, по който постъпи с мен преди години. И не знам какво да правя. Рано или късно детето ще порасне и не знам как ще го манипулира. Не мога да си представя детето ми да ме намрази заради гнусните лъжи на дядо си. Въртят ми се някакви мисли в главата да подам жалба срещу полицая, който е казал, че продаваме наркотици (нещо в мен обвинява него и иска той да си поеме последствията, тъй като с него започна цялата история и това денонощно не ми дава спокойствие). Друга мисъл е да осъдя баща ми за обида. Трета моя мисъл е, че цялата история я въртяха баща ми и баба ми, а дядо през цялото време мълчеше за всичко (както винаги) и всъщност той страда най-много, без да е направил нищо, винаги сме имали изключително силна връзка. Иска ми се да го видя, но бабата е залепена за него, да не кажа чак, че не го и пуска да излезе сам. Пък и какво изобщо да му кажа? Просто ми липсва. Четвърта мисъл е да се опитам да се престоря, че нищо от това не се е случило, но сърце не ми дава да продължа напред.
Та... Искам всичко да е наред. Искам нищо от това да не се беше случвало. Дори и да говоря с тях - те вече са убедени, че майка ми и мъжа ми са виновни за всичко. А мен това ме тормози най-много. Тормози ме и това, че бабата мисли, че съм я намразила, понеже не са ни дали пари, и изобщо през ум не й минава, че отношението и думите й ме обидиха. А и самата идея за тези хора ме ужасява, искам да не съществуват. Не знам какво да правя. Как да продължа напред? Ами детето ми? В момента то е на три месеца и не знае къде се намира, но какво ще стане, когато стане на 3 години? Ами на 13? Ами на 23? Живеем в малък град. Какво ще бъде най-добро за детето ми? Какви истории ще чуе? Не искам да го превърнат в пионка и оръжие срещу мен. Извинявам се за изключително обърканата публикация, просто аз самата съм объркана. Всичко това постоянно е в главата ми, постоянно се появават нови спомени и мисли (както добри, така и лоши). Помогнете ми, моля ви.
