Здравейте! От доста време на сам не изпитвам положителни емоции така както преди. Като си останах вкъщи през карантината нещо в мен се отключи. В началото на епидемията бях добре. След това баща ми остана вкъщи, само той не беше на работа. Търпях много неща до сега и съм ги разбирала, но винаги съм имала възможност да отида на училище, да се почувствам по-добре и да излезна. Баща ми винаги е говорил черногледи неща и е изключително цапнат в устата. Никога до сега не ми е казвал браво за даден успех или дори за нещо малко. Затова не споделям с него, защото винаги слушам едно и също. Това започна много да ми тежи, някак си не ми беше достатъчно майка ми, сестра ми и всички други хора да ме разбират, а той не. Сетих се за това, което беше казал и аз бях чула без да искам, каза на майка ми: “Виктория тук живее като на квартира за мен тя не съществува”. Започнах да се запитвам за много неща, които съм чула и се замислям как майка ми е реагирала. Много добре знам, че тя не е имала детство и, че не иска същите разправии в нейното семейство, уважавам факта, че ако не беше тя аз сигурно щях да съм много по-зле. Започнах да я съжалявам просто, защото няма какво да променя виждам че тя се мъчи. Тежи ми факта, че може всичко да е по-добре, а аз нямам пълната възможност да направя нещо, освен да си помогна на себе си, но изгубих желание и за това. Запитах се от къде идва проблема и на баща ми, че да е такъв. Разбрах го и това, но аз няма какво да променя, защото е минало. Опитвала съм да говоря с него, но твърде емоционално приемам неговите постъпки. Писна ми да слушам простотии, писна и от мен, че съм такава. Спрях да се храня нормално, започнах да избивам комплексите, които съм чула от него и да се държа по същия начин. Гадно ми беше затова, че не съм като сестра ми, а съм по-слаба, на нея й личало, че всеки ден расте. Някак си започнах да се запитвам какво наистина вече не ми е наред, защо аз го отнасям, като не може да каже нещо хубаво - по-добре да замълчи. Не мога да си почина така както преди в собствения ми дом. Спрях си абсолютно всичко, не исках нищо, защото то не е мое, казах, че тук аз нямам нищо. До сега не съм имала такива проблеми. Не искам и да съм сред много хора, защото просто ми става зле имам чувството, че ме гледат и ме преценяват така както той. Започна и твърде много да се говори, изпадам в едни състояния на безпомощност, не искам да чувам никой. Нервирах се допълнително на целия свят. Трудно ми е да се справям с много несправедливости, опитвам да ги променя и накрая излиза, че натоварвам себе си.
Сега мисля, че съм по-добре, но ми е трудно да си изразявам мнението, защото самата аз не харесвам това, което чувам. Предпочитам да мълча, за да не кажа нещо грешно и да не остана не разбрана, но същото време знам, че няма как да съм разбрана от всички.