Здравейте!
Благодаря за съветите. Съгласна съм, че я идеализирам, но толкова ми допада по всички параграфи, че я възприемам за съвършена и уникална личност. Иначе знам, че има и отрицателни черти- например, че не допуска никой до себе си, че дългите години самота са я направили леко озлобена в някои ситуации към учениците, към колеги и други хора, че е повърхностна и непостоянна, че е егоистична, критична и максималист, че е инфантилна и злопаметна, че се страхува да опита нови неща. Но дори тези неща при нея ми се струват сладки и ги обръщам пак в положителни и не ме смущават. Знам, че във всяка връзка има добри и лоши, трудни моменти, че се правят компромиси, за да се достигне до златна среда и баланс и въпреки това с ежедневните проблеми и рутини е трудно, особено когато срещу теб е човек свикнал от 30 години да живее сам и станал егоист с годините и с изградени навици, чувала съм колко трудно се живее например с ерген или стара мома. Знам, че няма да е идеална такава връзка, никоя не е, но за мен ще е, щом е с нея и нямам проблем да правя компромиси и да я разбирам. Знам, че разликата ни е доста голяма, но тя е толкова вдетенена, младолика и запазена, с нея дори аз се чувствам по-зряла и стара. Сякаш душата ми е по-уморена, а тя е с енергия на 7 годишно дете. Мисля, че това, че никога не е била майка, съпруга, баба и не е имала отговорности и не се е грижела и тревожила за никой я е запазило с млад ненаживял се дух и толкова инфантилна и концентрирана върху себе си и затова възрастта й не личи нито външно, нито по акъл и може би няма толкова опит и въобще не й отговаря. Говори ги едни "акълът ми е по-малко и от вашият" и " смятам да си продам апартамента и да купя яхта и да плавам с нея и да обикалям страните" . Веднъж вика "Еей, човек като стане на възраст и осъзнава грешките си какво е изпуснал и какво му липсва и е истински стойностното" и колежката й вика " не всички семейства са щастливи пък" и тя вика " аа, не ма, аз ти говоря за египетските пирамиди, трябваше да ги видя като по-малка, сега с тия атентати ако и тях взривят, трябва да ида преди това".
Имаме много общи интереси- и двете обожаваме и мечтаем да пътуваме, обичаме да ходим по магазини и ресторанти, и двете сме страшни чревоугодници, обичаме пици и суши, имаме еднаква любима държава, в която отидохме заедно и всяка си сбъдна мечтата да я види, имаме еднакви любими филми, любима наука, по която тя преподава, а на мен ми е любимият предмет, имаме еднакви виждания за света, идеалистки сме, вярваме в астрология, в еднакви теории за земята и глобалните въпроси.
Аз си падам по всичко старо от нейното детство и младост още преди да я срещна- по старите песни, групи, български и чужди филми, политиката и историята тогава, събитията на миналия век. Затова имаме общи теми и там. По-зряла съм от връстниците си. Нямам проблеми, не съм я обикнала насила да запълвам някакви празнини, а наистина се влюбих съвсем естествено и дълбоко от пръв поглед. Преди да я срещна си бях съвсем ОК също. Но нея я чувствам адски близка. Като част от мен. Откакто я познавам не се чувствам съвсем пълноценно сама както преди. А така, сякаш нещо ми липсва и не се радвам на екскурзията/ ресторанта/ филма/ тържеството и т.н. без нея. Липсва ми във всичко и всеки миг си казвам ех сега ако бях с нея тук тогава вече щеше да е супер. Искам да споделя всичко с нея- от пицата си, до бурята навън. Чувствам я като перфектното същество оптимално което съм могла да срещна и като сродна душа и голямата ми любов, която не трябва да изпускам. Исках просто да попитам предвид обстоятелствата и нейната пълна свобода и моето отдавнашно пълнолетие и завършване и нейните смесени реакции към моите чувства възможно ли е да се получи връзката, ако ще и еднократна да е и бързо да съжали и да й омръзна или да не се разбираме? Защото тя е много объркана и непостоянна, дори себе си ту нарича слънце, ту чума.
Какво мога да направя и как мога да подходя?
