Здравейте. От много време насам има нещо, което ме притеснява. На практика мога да кажа, че това е усещане, което ме съпътства от момента, в който се „осъзнах като човек“. Без да увъртам много, направо на проблема – винаги съм имал ожълтени зъби. Това е нещо, което както вече казах ме е притеснявало на практика от момента в който се осъзнах като човек, до такава степен, че почти се е превърнало в комплекс. Тук държа да отбележа, че се касае за обективно неестетично оцветяване, а не просто за прищявка за „холивудска усмивка“. Винаги съм имал чувството, че този ми недостатък е бил голям препъни камък в живота ми – както в личният, така и в професионалния. Винаги съм имал чувството, че хората ме подценяват, недооценяват и дори игнорират заради това. От друга страна и на мен самият този естетически проблем ми се отразява негативно – винаги съм бил малко или много подтиснат, никога не съм бил достатъчно уверен в себе си и като цяло самочувствието ми никога не е било на ниво. А в ежедневната комуникация с хора, това се усеща и в много случаи другите хора успяват да вземат доминиращо положение в отношенията ни, каквито и да са те. За личният ми живот пък изобщо не ми се отваря дума. На пръсти се броят възможностите, които съм имал за връзка, като последната нанесе съкрушителен удар върху и без това смачканото ми самочувствие. Когато дойде момента да целуна момичето, на нея й стана видимо неприятно. Втори път изобщо и не опитах. Ако трябва да съм честен не знам дали в случая точно в цвета на зъбите ми е проблема, тъй като с нея преди това се бяхме хранили с едни и същи прибори, бяхме пили вода от една бутилка и т.н., но чувството, което изпитах в онзи момент беше унищожително. И това чувство все още не ме напуска, въпреки, че мина време от тогава. Въобще негативните емоции породени от този проблем са ме съпътствали винаги. Имам чувството, че някак си живота си върви, ниже се година след година, а аз изпускам толкова много, „гледайки отстрани“ как другите живеят, докато при мен нещата не се получават. Важно е да отбележа, че освен този си проблем имам и други забележки по външния си вид, но този е може би най-сериозният.
Към днешна дата имам наличните финансови средства да се опитам да реша проблема. Основните два варианта (според мен) са избелване и поставяне на коронки и фасети. Избелването, като опция, честно казано не ми се нрави много. 1-во то има временен ефект, 2-ро не се знае какъв резултат може да се постигне и той се съхранява трудно, 3-то малко или много, доколкото може да се вярва на интернет, уврежда емайла и не може да бъде постоянно, а по-скоро временно решение. Варианта с коронките и фасетите ми изглежда малко по-удачният – прави се веднъж и решава проблема за доста по-дълъг период от време. Всичко това звучи много добре, но дали в действителност всичко ще е толкова розово? Първо как се решава човек да тръгне да „прави“ всичките си, относително здрави (имам разбира се пломби, от време на време се появява лека чувствителност и др. неща, които са в реда на нещата за повечето хора) зъби? Второ – до момента не сам имал изкуствен зъб и идея си нямам какво е чувството. Дали ще мога да свикна или не, при все това, че става въпрос не за 1-2 зъба, а за всички. Трето – изработката. Дори и при най-добрият стоматолог може да се получи издънка, да не говорим, че е изключително трудно да се избере въпросният лекар. На практика няма стоматолог или стоматологична клиника за която да няма негативни, на степен ужасяващи, коментари в интернет, които може да идват както от реални пациенти, така и от конкуренцията, разбира се. Иначе самата изработка има два основни аспекта според мен – естетика и здравина, като и двата са много съществени. По отношение на първия – може би всеки е виждал недобре поставена/и фасета/и/коронка/и знае колко зле може да изглежда и колко важно е да се постави добре. Колкото до здравината, тя според мен зависи както от използваният материал за изработката на фасетите/коронките, така и от начина на поставяне от страна на стоматолога. Четох някакви ужасии за жена на която са и паднали няколко коронки и то правени в престижна клиника и колко проблеми е имала след това. Четвъртото, което ме смущава, но на което едва ли ще мога да намеря еднозначен отговор е: оттук насетне какво следва? В повечето случаи е лесно да направиш нещо, но е далеч по-трудно да го поддържаш. В този смисъл не мога да не си задам въпроса как ще се стече живота ми оттук насетне и ще имам ли възможност да поддържам направеното? Ще изпиша ли вежди или ще избода очи? Към тези си притеснения не мога да не прибавя и факта, че в живота ми, все така се получава, че почти нищо не се случва от първия път. Обикновено трябва да положа доста повече усилия за да постигна нещо, което за повечето хора представлява рутина. Но най-много ми тежи това, че не получавам подкрепа от най-близките си. Наистина пълнолетен човек съм и сам трябва да взимам решенията в живота си, но изборът би далеч по-лесен, ако чувстваш подкрепа от най-близките си. Много ми е неприятно, че родителите ми въобще не ме разбират. За тях всичко си е ОК и няма нужда от никаква промяна, още повече от такава, която им се вижда напълно неприемлива, с оглед на това, че „ще си изхабя зъбите и после цял живот ще страдам“. Не знам, може и да имат право, но толкова дълго съм „стоял свит в ъгъла“, подтиснат от този проблем, че въобще не ми се иска да са прави. Не знам до колко си струва риска, но пък не го ли поема честно казано не виждам как би настъпила положителна промяна в живота ми и дали един ден след 20-30 години няма да съжалявам за това, че не съм опитал да променя нещо. Най-лошото при родителите ми обаче е това, че не разбират мотивите ми. Имам чувството, че мирогледа им за света е застинал във времето на тяхната младост и към настоящият момент са далеч от визията на съвременните хора за нещата от живота. Останалите ми близки хора, на които бих потърсил мнението и които не са много – 2 – 3 за сега не отговарят на моите съобщения, в които се опитвам да си уговоря среща с тях, без да споменавам за какво искам да поговорим. Така в момента, в който съм в пълна дупка, се оказва, че съм напълно сам. Затова и пиша тук, защото честно казано според мен интернет не е най-удачното място за търсене на съвети – предпочитам личния контакт с близки хора или с такива преминали през това за което търся съвет. Преди бих казал, че и сам войнът е войн, но вече далеч не съм убеден в това. И това е още една причина да пиша тук. Ще ми е от полза всеки съвет как да претегля плюсовете и минусите и как да взема решение. Едва ли съществува подобна формула, но все пак… Ще ми е интересно и полезно и това, какво мисли всеки, имал търпението да изчете поста ми, като сподели какво би направил в подобна ситуация. Струва ли си поемането на риска или не?
Пак държа да уточня – това не е единственият ми кусур и съм съвсем наясно, че проблемите ми няма да изчезнат като с магическа пръчка при извършването на подобна манипулация, но все пак имам чувството, че нещата поне малко от малко ще се подобрят, поне по отношение на самоувереността ми.
Какво бихте ме посъветвали?
Благодаря предварително за всяко изразено мнение.