С човекът който обичам сме заедно от близо 1 година. Всичко започна много красиво, разбира се имаме и своите неразбирателства и проблеми, за които в повечето случаи, аз започвам да говоря- за да си изясним отношенията и кой какво иска в тази връзка. Имаме ли бъдеще заедно? Какъв е общия ни път? Имеме ли еднакви желания? и .т.н.
В поредния ни разговор, разголих душата си пред него - споменах, че желая да имам свое дете, семейство, и дом, за които да се грижа. Винаги съм обичала децата и понякога се разстройвам, когато виждам майки с малки дечица, защото е възможно, да не мога да имам свое. На 36 години съм. Дори съм съгласна да си осиновя, ако и човекът с който съм, е съгласен, разбира се. Но за жалост, той не мисли като мен- има други мечти - в които ми каза, че ако искам мога да остана. Би осиновил животно, но не и дете и не желае свое. Беше категоричен, че това от което аз имам нужда и желая, той не може да ми даде. Държи на мен грижи се за мен, виждам по делата му, че ме обича, но сякаш го е страх да има свое семейство, защото е отраснал в такова с разведени родители. Смята, че това не е неговото призвание. По- скоро го виждам като страх и комплекс, а може би е съзнателен краен избор. Дори му предложих, че ако иска може да посещаваме терапевт. Обичам този мъж и го приемам с неговите положителни и отрицателни качества. Самият той казва за себе си, че не е зрял, че понякога се държи глупаво, че е психопат, че е труден характер. Което ме натъжава и ядосва. Toй всъщност е добър човек. Това е което виждам в него, а той сякаш не го вижда и всячески се опитва да ме убеди в обратното.
Не съм сигурна, дали би променил това свое решение за семейство с времето. Само, че аз нямам това време да чакам. Чувствам се отчаяна и тъжна. Ако двама души, имат различни мечти и не вървят в една посока, как могат да бъдат заедно? Мисля, че няма как да се случи, колкото и да си мечтая и да си затварям очите за истината.