Здравейте,
Искам да споделя нещо, тъй като усещам, че се въртя в кръг от твърде много време и просто искам да изляза.
Искам промяна, но чувствам несигурност да взема твърдо решение все още. От почти година излизам с едно момче, което е по-малко от мен с 7 години. Външно не бих казала,че му личи,
пък и аз съм по-младолика. В началото имах съмнения дали да се захващам, но вече бяхме излизали няколко пъти преди да го разбера, но така или иначе реших да пробвам.
Аз скоро навърших 30, преживях няколко трудни момента и честно казано в момента се чувствам с доста разклатени нерви и емоции. По-емоционална съм и приемам нещата много лично. Той е доста сдържан, но понякога става и той доста емоционален.
В началото всичко беше перфектно(сигурно не ви и учудва), но след това дойдоха някои спорове. В началото си мислех, че е нормално, ще си нагодим характерите и постепенно нещата ще се наредят.
Само че ние продължихме със много спорове, драми. Той обича като говорим за нещо просто да обърне гръб и да си тръгне, затваряше ми телефона. Мен почна това адски много да ме дразни и обижда.
Аз пък като говоря дадено нещо и като го кажа няколко пъти и не виждам, че ме разбират и почвам да повишавам тон. В общи линии сме се карали за дрбни неща. После и двамата го осъзнаваме, сдобряваме се и така до следващия път.
Това което ме кара да пиша тук е че започвам да се чувствам зле перманентно. Дори на работа губя желание да си общувам с колегите, затворих се, фокусирах се върху това ние да си решим проблемите, а те така и не се решават.
Ние се въртим в кръг, кръг от емоции, горчиви чувства и никакво рабирателство. Аз искам да получа прегръдка и да чуя нещо мило, вчера ми казва че нямало да прегазва принципите си, заради мен.
Усещам, че е твърде студен и неразбиращ емоциите ми. А опитвах да му го обясня, че искам някой да ме разбере. И когато му кажа, че нещо ми е обидно, да го разбере, но той мисли, че аз искам да го манипулирам с чувства. Вчера дори ми се изсмя, когато говорех за това.
Всякаш няма никаква емпатия в него, а аз имам нужда от това, за да се почувствам наистина обичана. На няколко пъти той прави също страхотни драми и тогава той иска от мен същото. Казва ми ти не ми казваш нищо мило и просто влиза в мойта роля.
Има ревност и от двамата, но само аз имам смелостта да си го призная. Той общо взето никога не греши. Имам усещането, че когато сбърка и го осъзнава, прави ситуацията да се случи така че аз да сбъркам за абсолютно същото и така спокойно ме сочи с пръст.
За първи път ми се случва някой да ме обвинява, че съм му изневерила по абсолютно абсурден начин. Имах честитка за имен ден на чат и след това човека ми е изпратил целувка. И това беше неговото доказателство за изневяра.
И буквално изпада в истерия, че всички жени са такива, искаше да ми гледа и други чатове, по-стари неща, от както сме излизали. Когато му казах и той да покаже, защото той тотално се опита да разруши личното ми пространство, той ми отказа. После се скарахме още повече.
и в други неща е така той престъпва границите ми, но аз не може. Той ме ревнува, не си признава,но ако аз го ревнувам, миизважда душата.
Той се опитваше при всяко скарване да се разделя с мен. Говорих с него, после аз се разколебавах и сега не спира да говори, че аз съм искала да го оставя, а е забравил напълно, че и той постъпваше така.
Общо взето за всяко нещо има връщане, признавам си понякога и от моя страна. Опитвах много да говоря с него, да се изясним, но получих само "Аз няма да се променя заради теб", "Аз няма да наравя нищо". Вчера ми каза, "Какво ме питаш с кой съм бил, ти не си ми нито майка, нито жена, ти си ми просто приятелка".
Неговият начин на обичане бил със споделено време заедно и малки жестове, не желае да прояви загриженост и съчувствие, когато сме скарани. А аз искадам в дупка, всеки път когато той не го направи, освен че не го прави и ми казва по жесток начин за мен, че не иска.
Минава се някакво превме и той, ама аз те обичам, казва че иска да сме заедно, гледа ме супер невинно. Така и не се научихме да говорим спокойно за нещата и да ги изясним. Или се караме или всичко е наред, така сякаш не сме се карали и никога няма пак да се скараме.
Понякога изпитвам силен яд, че въобще му дадох шанс на това момче. Започнах да изпитвам много негативни чувства, заради постъпките му, заради бесърдечието, което ми показа. Сякаш ми направи дълбока рана, а аз глупавата се мъча да оправям нещата, да искам да се разбираме и да правя опити.
Майка ми ми казва, че един мъж като обича, носи жена си на ръце, гледа я в очите и се опитва да й угоди. Че когато единя каже едно другия се съгласява бързо и обратното и се разбират лесно. Той постоянно повтаря, че няма да търчи след мен. Че той не е такъв, а после ама "аз те обичам".
Мисля си, че аз го обичам и затова ми е трудно да кажа не и просто да си тръгна.... Връща ме назад факта, че и аз съм правила грешки и че трбва да си прощаваме. Че не всичко е било лошо и сме имали страхотни моменти, че си помислих че той е мойто момче и ще вървим пътя си заедно и градим общо бъдеще.
Че ми говореше за семейство, за деца. Говори ми за семейство, но не е готов нищо да направи за мен. Почнах да си представям хипотетична ситуация с деца и как аз го карам нещо, а той ми казва "не няма да правя нищо за теб", обръща гръб и си тръгва, а аз оставям с децата сама, както и сега ме оставя сама да се оправям, сама да се изправям, сама да градя...
Преди него нямах приятел 3 години и така се радвах, че съм с него. Мислех си, че чакането си е заслужавало и съм намерила човека, защото не съм грозно момиче и имах доста избор, но избрах него. Сега се укорявам, че съм го направила.
Моля като странични хора да ми дадете друга гледна точка и съвет. Благодаря предварително
