Здравейте, не знам дали това е начинът да се свържа с Вас по един проблем, просто искам мнение на специалист по моя проблем.
Аз съм на 23 години, приятелят ми е на 28 години и сме заедно от 6 години. Първите три години бяха много хубави, първата ми връзка е това и давах, и все още давам всичко от себе си. Преди три години се преместих в София, като много исках и той да се премести с мен и да живеем заедно, но той отказа, като ми каза, че си има къща, която всъщност е на родителите му, има си работа и си има всичко, което му е нужно. Имахме връзка от разстояние две години, като той ми повтаряше, че ще се премести при мен някога, че ще имаме живот заедно, аз постоянно се прибирах заради него, но всъщност така и не стана до преди една година. Когато тъкмо бях решила да продължа напред, родителите му се скараха и той реши да дойде в София, за да може да се развием и двамата - учене, работа. Бях много песимистично настроена в началото, но от началото на тази година събираме пари за общо жилище, постоянно му казвам как би изглеждало и си правя планове за нас, но в същото време целият ентусиазъм, който имаше в началото, го няма сега. Прибира се всяка седмица и то често, постоянно мрънка, оплаква се, той ми каза, че сега няма да събира пари, а когато дойде времето тогава ще даде за жилището. Аз ставам все повече на втори план, дори трети. Преди няколко дни ми каза, че иска да се върне и да си потърси работа в родния му град, което не е лошо, но всъщност той знае, че аз уча и работя в София и ако се върне се връщаме постарому, без някаква обща цел. Казва, че ако се прибере изобщно няма да дойде отново. Опитвам да се му помагам с каквото мога, за да свикне и да се чувства добре. В началото ми казваше, че няма значение къде ще сме, стига да сме заедно, а сега всъщност той осъзнава, че повече иска да се прибере където има дом, не плаща наеми, сметки.Опитвам се да се държа много добре, за да види, че има човек до него, който да застане, но един ден ми казва, че иска да си ходи, на следващия ми казва, че още не е решил. Не може да вземе мъжки решението. За мен е много важно как се чувства той и му казах, че ако не се чувства добре в София, то тогава не мога да го задържа, колкото и да ми се иска. Докато беше в София се опитвах да му помагам с пари, когато има нужда, да му направя уютна сегашната картира, а той изглежда готов просто да захвърли всичко, само защото не иска да плаща наеми цял живот. Той ми казва, че ме обича и то постоянно, но има някакво странно усещане, което дори не мога да обясня, че не е толкова силно желанието, да е с мен, а да бъде на топло при родителите си.
Проблемът е, че каквото и да ми каже, аз винаги търся вина в себе си, защото явно не съм права аз, а той това нещо не го вижда. Когато се скараме винаги идва и се извинява, но след това пак става същото. Обещава, че ще се промени, но когато му казвам да заживеем заедно сега, защото той преди много настояваше и затова дойде в София той ми казва, че не иска след една година да реши, че няма да стои тук и да ме остави сама. Все едно ми казва, не ми вярвай, защото и сам не си вярвам, а в същото време повтаря, че ме обича. Той не се чувства добре в София или където и да било другаде, защото съм предлагала да отидем да живеем и някъде другаде, но да има някакво развитие, не е задължително да е в София. Дори сега съм готова да го подкрепя, когато той се отказва от всичко, само и само да се чувства добре там където е. А той само това чака, да му кажа, че няма проблем да се прибере и да ме остави. Обаче каква ще е целта ни занапред?
Много бих се радвала, ако ми кажете какво мислите за това, което Ви разказах и ми дадете съвет.
Поздрави,
Приятен ден!
