Здравейте! Моля за помощ! Седем години работих с психолог и толкова много научих. Научих да обичам себе си, научих как да комуникирам с партньора, със семейството и въобще с хората ...правилно. Станах по-осъзната, работих с травмите си и ...въобще доста работа свършихме. Срещнах и мечтания партньор, действителността се оказа много по-прекрасна и от най-смелите ми мечти. Зная кое е важно за мен, открих качествата, които търсех и въобще не ме притеснява присъствието или отсъствието на други характеристики, които за мен са маловажни. Имали сме и разногласия, конфликти, а тяхната поява само ни сближаваше повече, защото успявахме да разберем защо се появяват и какво идват да ни кажат. Връзката ни е от 2 години, а преди година моята психоложка почина. Тежка е загубата й. Чувах гласът й все така да ми помага в трудни моменти. Но започнах да се справям и сама, все пак седем години се бях подготвяла. Връзката ни се развиваше, любовта ни растеше, крояхме планове за общо бъдеще. Живеем в различни държави и аз се приготвях да се приместя в неговата. Приятелят ми е чужденец. За тези малко повече от две години заедно, пътят който е изминал, за да се виждаме е все едно е обиколил земята 3 пъти. Идваше всеки месец, а понякога дори по-често. Да ви го опиша ...той е изключително умен, интелигентен, мил, спокоен. Джентълмен и се радваше на всичко в живота. Търпелив и даряващ любов. Винаги държи на думата си, честен и верен. Сега ще кажете, че всяка влюбена жена така говори за нейние мъж ...ама понякога наистина е така. Има такива хора-съкровища!!! И това до началото на това лято. Какво се случи ...бяхме навън и една от моите приятелки решила да го подпита за пръстен и кога ще ми предложи брак. Той отговорил, че мисли за това, но не е сега момента и иска да види първо как ще протече съвместното ни съжителство и с дъщеря му. Не знаех за тази случка. Не съм обсъждала с приятелки тези неща, нито съм пускала "невинни" подмятания относно брака. Единствено още в началото на връзката го бях питала дали иска още деца, а той отговори, че иска и е отворен за брак ( няма такъв с майката на дъщеря си). Проблемите ни започнаха на следващия ден след подпитването от моята приятелка, както по-късно разбрах. Тя ми каза какво се е случило понеже се чувстваше виновна за създалите се неприятности. Аз не я обвинявам за това. Всичко започна с невинна реплика, която явно задейства нещо в него, реагира остро ...с ирония. Не разбирах какво се случва ... помислих, че му се е отключил подтиснат страх от обвързване. Реших да действам с любов, разбиране, без да коментирам темата за брака и просто да бъда прекрасна и жената, на която аз се възхищавам. Трудно беше. Каквото и да правех той се отдръпваше все повече, комуникацията ни не се получаваше. Стана студен, не показваше любовта си както преди. Когато се опитвах да изразя нещата които ме нараняват се отдръпаше още повече и казваше, че го обвинявам. Така един ден не издържах и му казах, че не мога повече така и искам да се разделим. Той каза добре и това беше. Мина известно време ...няколко дни и видях, че съм сгрешила. Опитах да говоря с него, но контакт постигахме много труно. Той е изключително чувствителен, бил много наранен от нещата които се случили (без да съм казвала нито една обидна дума). Един месец бяхме разделени, проведохме много и многочасови разговори. Оплакванията му бяха, че не чувства емоционална сигурност във връзката ни, че не чувствал, че има право да е уязвим, че не можел да поставя граници и винаги прави това, което другите искат от него. Това са неща, които той носи от миналото си и го осъзнава. Зная, че няма идеални хора, а да давам на партниора си тези неща ми се стори най-прекрасното нещо и решихме да дойде в моята държава за лятна ваканция и да видим дали осъзнато могат да се случат нещата. Малко по малко, къде по- плахо, къде по-смело той започна да изказва нещата, които го притесняват, решихме да дадем втори шанс на връзката си и да сме заедно отново. Въпросът, които ме притеснява ...е че докато сме били разделени лятото, той започнал само приятелски да си говори с една жена, която в момента минава дело да делба на децата, също като него и той и помагал със съвети. После обаче се оказа, че тя му урежда работа при нея, че излизат и за по питие и започна да ме измъчва ревност. Леко се опитах да му покажа, че не съм щастлива от тази комуникация. Стигна се и до по-открит разговор, като той твърди, че няма никакво привличане към нея и я описа като една от най-красивите на мястото на което живее и изключително чувствителна, та имали обашти неща и просто приятелство. И го питам ...ами аз ...аз не съм ли чувствителна ...а той ...аз съм била просто чувствителна а тя супер чувствителна ...Гръм да ме удари няма толкова да ме заболи ...колкото от тези думи. Ако опитам да изразя неща, които ме огорчават той казва че го обвинявам и се одръпва. Усещам как рухвам. Как да давам без да наранявам себе си. Как да намеря здравословните граници. Има ли тук все още любов?
Моля, помогнете!
Благодаря
