Здравейте. Осъзнавам колко глупаво е да изпадам в подробности за личният си живот и да го излагам на показ, но просто нищо друго не ми остава. В момента имам страшно много проблеми. Напоследък стана модерно хората да са депресия и винаги съм гледал на това странно, но мисля, че в момента се намирам в нещо такова. Чувствам се сякаш оглупял. Бях много общителен, а сега много трудно общувам с хората и сякаш не съм толкова продуктивен, колкото бях. Не ми се прави нищо. Проблемите са много, но тъй като ще отнеме много време да напиша за всичките. Ще напиша за любовният ми проблем, който смятам за най-важният. Като ще се постарая да е максимално кратко, точно и ясно.
Та.. нямам приятелка от 16 годишна възраст. Вече 12-13 години.
Дори към тази връзка, когато бях на 16 се отнесох неблагодарно. Момичето ме обичаше истински,
а аз се отказах. Защо? Имах някакво свръх самочувствие. Радвах се на голямо внимание от страна на жените.
От там нататък защо имах проблеми с момичетата..
Същите причини- неблагодарност, търсене на перфектната. Прекалено избиране
и накрая все сам седях. После започнах да взимам наркотици, доста време и когато
ги спрях изпаднах в депресия. Не можех буквално да обеля две смислени приказки.
Чувствах се меко казано тъп. Целият ми свят се промени и всичко стана като
черно-бял филм. Радостта от живота ми изчезна и така, шанса ми да имам приятелка
значително намаля. Не само момичетата, но и всички хора сякаш страняха от мен тогава
и нормално. Депресираният човек не е приятен за хората, също както биха предпочели
прясното в магазина, а не разваленото. Та.. много години така и какво ме спаси тогава..
Спорта ме спаси и няколко кризистни ситуации, в които трябваше да оцелявам.
Те ме направиха по-силен и лека полека се измъкнах. От няколко години се срещам с
различни жени и всеки път нещата завършват много зле. Може би огромната нужда, която
напира в мен отблъсква момичетата, не знам. Мен в същото време ме е страх да се обвързвам,
но въпреки всичко не спирам да се опитвам, защото искам да имам един ден деца, а и не
ми се живее сам. Искам да я преодолея тази бариера. Та.. страховете ми са основно, че ще загубя свободата си.
Свободата да правя каквото искам, да харесвам каквото искам и да бъда който искам. Сякаш когато се захвана с някое момиче
и спирам да бъда себе си. Убивам себе си по този начин. Самозабравям се, само и само за да и се харесам и зад
всичко това стои една изгаряща нужда да имам приятелка и да правя секс. Тая нужда е станала толкова
голяма, че се е превърнала в една голяма, огромна решетка, която ме е затиснала от всички страни.
Колкото и да се самозаблуждавам, че при следващото момиче нещата ще са по-добре. Не, не стават по-добре, а по-зле...
Друг проблем ми е, че съм и много чувствителен и най-малката грешка от страна на потенциалният-партньор ме съсипва.
Някак не мога да се отпусна на нещата, така както го правех навремето. Вече няма чак толкова голям интерес към мен.
Ако мога да го обясна метафорично. Все едно съм един рибар и няколко месеца веднъж ми изкача една риба и аз я дърпам толкова силно и невнимателно, че късам куката.
Наистина колкото повече години минават, в които съм сам, толкова по-трудно ми е да създам нещо ново, да бъда по-отпуснат и някак нещата да вървят от самосебе си, както беше преди.
Вече съм на 29 и повечето жени на моята възраст са женени и с деца. Много е трудно да си намеря половинка. На всичко отгоре и здравословното ми състояние е много зле, близко до смъртта. Взел съм мерки за всичко. Имам огромно желание да подредя всичко и имам начертан план, който следвам без да се отклонявам. Смятам, че този план ми е последният влак и го следвам. Работя, събрах пари и започнах скъпо лечение. Искам да оздравея. Събирам пари и за образование. Макар, че съм голям вече, искам да уча за учител и да работя интелектуална работа, в която да мога да чета и да се развивам. Искам да създам семейство и да възпитам деца.
Не вярвах, че всичко това може да ми се случи, но се чувствам сякаш завъртян в собствения си капан от мисли. Чувствам се зле и взимам грешни след грешни решения, а изход сякаш няма.