Здравейте.
От три години съм омъжена за разведен мъж с две деца от първия си брак. Когато разбрах, че е имал друга жена и деца от нея, се почувствах ужасно, че не съм била единствената жена в живота му, тъй като аз не съм имала друг. Не можех да престана да си мисля за миналото му - постоянно се опитвах да си представям какво е представлявал брака им. Всеки ден го карах да ми разказва подробно за техния съвместен живот - за какво са си говорили, какви чувства са изпитвали един към друг, как и за какво са се карали, как са прекарвали времето си, интересно ми беше какъв е бил интимният им живот (дали му е било хубаво с нея, колко често са имали интимни контакти, как са правели нещата).
Когато ми споделяше, че не е бил щастлив и че не я е обичал колкото мен, изпитвах злорадство и бях доволна, но разкажеше ли някакъв случай, веднага започвах да търся нещо в думите или поведението му, с което да му докажа, че ме лъже, че не е бил щастлив и че не я е обичал. Опитвам се да престана да мисля за миналото му и да се примиря, че е имал друга жена и с нея е правил всичко, което и с мен, но вече три години ми се натрапват тези мисли и не мога да се справя с тях.
Интересен ми е всеки детайл от живота му с нея и се опитвам да вникна в техните преживявания, чувства, поведение, опитвам се да съм точна във въображението си с всички детайли, които съм чула от него. Това вглъбяване в миналото ми пречи да си изпълнявам задълженията в дома и на работа. Нищо не може да задържи ума ми за дълго, тъй като винаги всяка дейност я асоциирам с миналото му. Когато видя някоя жена, която да прилича на бившата му, веднага се сещам за тях двамата. Когато видя двама родители с деца, отново се сещам за тях и за това как са излизали заедно, радвали са се на децата си. Изпитвам ревност и завист, когато мисля за това. Постоянно се сравнявам с предишната му съпруга. Дали съм по-красива, по-добра, по-работлива, по-умна от нея и все го разпитвам какви качества е притежавала, както външни, така и вътрешни. Когато например ми каже, че нещо не съм направила както трябва, аз веднага го нападам, като му казвам, че не съм идеална като бившата му. Понякога той ми отговаря, че съм по-добра от нея и ми става приятно, но когато каже, че в някое отношение тя е по-добра, започвам да го обвинявам, че не се е борил достатъчно, за да си задържи съвършената съпруга и сега трябва да търпи по-лошата.
Най-ужасното е, че имам лошо отношение към децата му, защото постоянно ми напомнят, че е имал отношения с друга жена. И избягвам контактите с тях, не искам да ги виждам. Когато излизаме някъде с тях, почти не вземам участие в разговорите, говоря единствено с мъжа си, тях ги пренебрегвам и те усещат отрицателното ми отношение към тях и също ме избягват. Знам, че те не са виновни за нищо, но не знам как да ги обичам. Ревнувам, когато съпругът ми им обръща внимание, целува ги или иска те да идват с нас на почивки, на разходки. Вече усещам, че започвам да му досаждам, той ми казва, че му е омръзнало вече три години да му задавам все едни и същи въпроси. Иска ми се да престана да човъркам в миналото, да се сравнявам с бившата му и да мразя децата му. Но тези мисли ми се натрапват постоянно и не мога да се владея, а отрицателните емоции и напрежение, които ги следват, ме водят до отчаяние. Надявам се да мога да забравя миналото и да престана да свързвам с него настоящи събития или хора, които ми напомнят външно или като поведение техния съвместен живот.
Може би по-скоро искам цялото внимание да бъде насочено към мен. Нямам желание да поемам отговорност за чужди деца. Дразни ме мисълта, че те постоянно му напомнят за майка им. Когато са с нас, той им разказва за времето, когато са били заедно с майка им. Постоянно се съревновавам с човек, който вече не е част от живота ни (макар че се налагат контакти с бившата му, когато трябва да се прави нещо, свързано с децата). Интересувам се с подробности от съвместния им живот, за да разбера въз основа на казаното коя повече е обичал, коя е слушал повече, с коя е бил по-щастлив във всяко едно отношение. Имаше един случай, при който се наложи да останат четиримата заедно сами и аз се почувствах излишна, помислих си, че са могли да бъдат щастливи заедно, ако не се бяха разделили. Помислих си какво семейство са били някога и че сега сме заедно с него само защото не са положили достатъчно усилия и не са оценили това, което имат. Мисля си колко щастливи са можели да бъдат заедно вместо сега всеки да поема по своя път, а децата да се разпокъсват между две новосъздадени семейства.
Мисля, че се страхувам да не загубя съпруга си, защото не се чувствам достатъчно добра, както бившата му. Затова постоянно го разпитвам за нея, за да видя нещо, в което я превъзхождам и нещо, с което отношенията между мен и съпруга ми се различават от тези между тях, когато са били заедно. Вероятно се страхувам да не започне да съжалява, че не е с нея, а с мен и да си каже, че тогава е бил по-щастлив. Отрицателното ми отношение към децата му предполагам идва от това, че те са връзката му с бившата и заради тях той постоянно ще си спомня за нея, което ме кара да се страхувам да не се появят отново чувства към нея.
Не искам да гледа назад и да съжалява за това, което е загубил. Постоянно го подозирам, че ме лъже, че не я е обичал колкото мен и че с мен е по-щастлив, макар че не виждам причина да го прави. Вината ми към децата му е, защото заради мен не общува много с тях, тъй като съм му правела забележки, че прекарва повече време с тях вместо с мен, макар че е точно обратното. А знам, че са в такава възраст, в която имат голяма нужда от баща до себе си.
