Здравейте, момиче на 15 съм и се нуждая от помощ.
Историята ми не е много драматична, но трови всекидневието ми и ме прави нещастна.
Имам проблем с храненето.
Отдавна спрях да ям, когато съм гладна, не спирам, когато съм сита, а когато ми се повръща и се мразя. Тъпча се всеки ден. Причинявам си физически дискомфорт и се докарвам до депресия и самоубийствени мисли, дори не знам защо, но най-голямата ми мечта е да спра. Всичко започна с породеното ми от множество подигравки, намеци, комплекси, но най-вече суета желание да отслабна и да съм като приятелите си, които някак си до един се оказват с поднормено тегло, считано в днешно време за нещо изключително красиво. Не, не ги обвинявам за манията си. Не обвинявам никого, освен себе си за положението, до което се докарах.
Никога не съм била страшно дебела, най-високото тегло, което съм достигала е 64 кг за височина 173 см, но самочувствието ми беше като смазано от тир, управляван от кльощави блондинки. Мразех се адски много и за около година направих нещо, което до ден днешен считам за чудо и се чудя от къде и как съм намерила силата за такава драстична промяна. Свалих 10 кг.
Благодарение на физически упражнения, тичане в парка и ядене на плодове и зеленчуци, както и полезни, балансирани храни, които до тогава намирах отвратителни, станах 54 кг, натривайки носовете на всички, които някога са ми казвали, че не струвам. От човек, който яде плодове веднъж месечно и не си вдига задника от стола за друго, освен за да отиде до кухнята или банята, станах редовен фитнес ентусиаст, започнах да ходя на походи, хранех се 5 пъти на ден с всякакви шантави нискокалорични джунджурии, които се забавлявах да си приготвям и бях...щастлива, да.
Не продължи дълго еуфорията ми от здравословния живот. Започна новата учебна година и до едно определено време поддържах настроението си. Не знам, каква беше причината да за деградацията ми, но се върнах към най-ужасната представа за себе си, която някога съм преживявала, за 3 месеца качих 6 кг, което беше огромен физически шок, чувствах се вечно изморена, ежедневно изплаквах изтощението си от живота над кутии бисквити, вечно ме чоплеше някаква вина и срам, никога не споделих болката си, не вярвах, че ще ме вземат насериозно. Успехът ми в училище падна драстично, превърнах се в посредствена ученичка, без каквито и да е амбиции в каквато и да е сфера, чувствах се бездарна, безполезна, нищожна, загуба на пространство и ресурси и самотна, най-вече самотна...
Принципно съм доста енергична и жизнерадостна, умея да се радвам на малките неща. Не казвам, че цяла година съм нямала и хубави моменти, не казвам, че някой някак си ми пречи, имам добро семейство и добри приятели, не знам защо продължавам да се самоизмъчвам, просто не мога да спра. Имаше и периоди, в които менюто ми се състоеше от два домата, а след това всичките ни запаси от храна изчезваха. Понякога тренирах часове, после не накуцвах и се движех сковано от мускулна треска, но поне това успешно преминах.
А опитвам, по дяволите, наистина опитвам, стоя цяла нощ, неспособна да заспя от тежестта в стомаха си, и си мисля как утре ще е по-добре, как ще се справя този път, как всичко ще е наред. Казвам си, че не съм грозна, въпреки няколкото излишни килограма, пускам си музика и си пиша с разни нощни птици, чета мотивиращи цитати и вдъхновяващи истории за преобърнати животи и много по-тежки възстановявания и все пак.... се провалям пред отрупаната с храна маса. Всеки път душевната ми агония се увеличава, понякога направо ме е страх от следващия ден и ми се плаче, мразя се и не мога да свърша нищо, нито да уча, нито дори нормални неща като да си оправя стаята и да си взема душ, просто седя и се самосъжалявам часове наред.
Не искам да споделям това с никого от познатите си. Със сигурност добре прикривам проблемите си, а само намекът, че нещо ме тормози в такива мащаби предизвиква раздразнителност или насмешка у близките ми – хора се борят с болести, бедност и страховити, опасни за живота зависимости, а аз – с шоколадови торти.
Звучи нелепо, но за мен не е, много ме мъчи, не знам дали апатията, депресията и безсънието са причина или следствие от преяждането, но съм убедена, че са свързани и се чувствам в затворен кръг. Не знам защо съм толкова обсебена от външния си вид, не знам защо толкова се трогвам от подмятания и забележки, които дори нямат за цел да ме обидят, искам да върна времето назад и да проумея как веднъж съм се справила с такъв проблем, а сега не мога, какво съм направила тогава, което е толкова невъзможно в момента, искам предишния си живот, но най-вече искам помощ и някого, на кого да споделя тази лудост.
Благодаря ви за отделеното внимание!
