Да го караш да обръща другата буза, вместо да се бие, също не е решение! Във всичките 2 училища, в които съм учил, все съм бил различният, съответно и тормозен. Обаче бързо научих, че ако си мълчиш побойниците започват още по-ожесточено да те тормозят. И понеже по природа съм пацифист, търпя много. Обаче като ми свърши търпението, бягай колкото ти държат краката, защото ще съжаляваш. За тия години в училищата съм се бил само 4 пъти, но те бяха достатъчни да спрат да ме тормозят. Тогава открих каква прекрасна работа върши павето.
В първото училище до 6-ти клас бях тормозен и от момичета, и от момчета.
Момчетата ме биеха почти през ден за кеф. Един ден по физическо ми писна от тормоза, взех едно паве от купчината, струпана до задния вход на двора и така измаах побойника в главата, че после 2 седмици беше във ваканция. След този случай и той, и помагачите му ме заобикаляха.
Момичетата пък ми повтаряха, че съм грозен. Съдейки по досегашния си опит с жените, явно са били прави.
След това в техникума пък имах двама побойници в класа, като единият много се гордееше, че бил тренирал бокс и редовно използваше носа ми за боксова круша. Както винаги без причина. Нито на директора, нито на учителите им пукаше. Това да се прибереш вкъщи с подути очи и глава било "дребно спречкване между ученици". На края на втората учебна година на церемонията на двора по връчването на бележниците на завършилите, запознах боксьорчето с една тухла - ей така, пред всичките близо 1000 души и после казах по микрофона, че щом директор, учители и родители задружно не са направили нищо тормозът да спре, аз направих. Един-двама взеха да се репчат след това, но като замахнах към тях с окървавената тухла, станаха по-ниски от тревата.
На следващата година пък един друг побойник ми спука ребрата. Аз обаче съм търпелив и когато започна ремонт на един от етажите, взех една тръба от работниците и му спуках неговите ребра и глава в часа по математика пред класната.
Така до края на техникума стоплиха, че не съм човек, върху когото да си тренират бойните умения и престанаха. А като отрязаха и тополите в двора и на струговете в мазето си направих бухалка, спряха дори да ме поглеждат.
А последният път, в който пак размахвах тухла, беше преди много години в квартала. Беше дошло няк'во селско парче от Кнежа, което се хвалеше, че и то било боксьорче. Метър и 20 високо, ама самочувствие по-голямо от това на бог. И непрекъснато обиждаше софиянците, че сме били такива и онакива. 2 седмици го търпях и накрая го изтресках с всичка сила с тухла в главата. Той после ме преби, но пък повече не се вясна в квартала.
Изводът от ученическия ми живот е, че различните винаги ги бият, а разговорите не помагат изобщо, в някои случаи нещата само стават по-зле. Това, от което побойникът разбира е боят и нищо друго. И като не разбира от дума, вземаш нещата в свои ръце. И проблемът се решава. Такива като тях после стават мутри и ако не им спихнеш самочувствието от рано, след това ще тормозят всеки, който им попадне пред очите.
Онези години се старая всячески да ги забравя, с изключение на някои моменти от първата година в техникума, когато се влюбих (за първи път изобщо) в съученик. Останалото обаче беше един кошмар. На моменти предпочитах да се разхождам из парка, отколкото да срещам подигравателните погледи и на побойници, и на учители.
Затова е по-добре да научиш детето си да се бие, за да може да се защитава, но и също така да го научиш кога може да се бие и с кого. Демек, да различава правилно от грешно. В противен случай просто ще обучиш още един побойник.
