Аз и съпругът ми сме на втори брак. От първия си брак той има момче, аз момиче.
Когато сина му беше на 13 години, майка му го остави. Извика баща му на среща и каза, че желае да се откаже от него защото това може да и попречи при излизането и в чужбина (не знам къде е логиката) , съпруга ми категорично я спря да не го прави. Вземахме детето при нас и го отглеждахме като свое дете, често аз пренебрегвах собственото си дете - да се чувства той добре. Защото съпруга ми, пътува и съзнавах какво е за него да бъде без родители, въпреки, че баща му не беше абдикирал тотално както майка му. В пубертета беше лудница-приливи и отливи, но всеки родител преминава през това. Проблема ескалира преди 11-12години. (беше вече студент) той започна да става агресивен с действия понякога, с думи, все някой му беше виновен, все беше онеправдан, започна да пише писма на баща си когато го нямаше, че аз го държа гладен, че имам любовник. Баща му на хиляди километри не знаеше какво се случва, опитваше се да играе ролята на бумеранг, дълги разговори и уж чул, разбрал -временно и после пак се започваше. Той с думите си винаги се опитва да всява вина на баща си, винаги се обръщаше към него с "батка"; "мой" ; "човек" и все такива. Рядко чувахме от устата му "ТАТКО". Имахме случай в който той избухна срещу дъщеря ми, че тя казва на съпруга ми "татко" . Забрани и. Когато той беше покрай нас мъжа ми започна, да се държи лошо с дъщеря ми, когато го нямаше беше най - милия човек на света. Дълбоко в него лежеше един страх от реакцията му.
До един момент преди 11 години когато аз не издържах след поредната серия на ад, взех детето си и отидох в жилището на родителите си. Когато съпругът ми - седмица след това се върна от пътуване, седнахме и поговорихме за нещата. Синът му беше на 20 години и те решиха той да живее сам в собствено жилище. Добре, голям мъж е редно да е самостоятелен. Е, не до там - две години, той прекъсна образованието си, баща му даваше пари и той живееше охолно, сам и необезпокояван. След, което баща му настоя да завърши образованието си или да започне работа, защото му спира субсидиите - до него момент за него все нямаше работа. През това време разви и хипохондрия, побъркаше ни с това, но решихме, че с повече ангажименти ще отшуми - така и стана. Опитвахме се да го убедим да посещава психолог - той категорично отказваше. Бавно, започнах да мисля, че вече е пораснал и зрял и започнахме да се срещаме всички заедно, да ходим по екскурзии(които баща му плащаше), купи му кола, плати раждането на детето му, наем от друг имот му се даваше на него, дъщеря ми живее с приятелят си отделно, той с майката на детето си - перфектно, децата пораснаха можем да се радваме на себе си.
Той вече е на 31 години. Преди да се роди дете му, той отиде и си направи изследване за кръвната група, от което стана видно, че с тази кръвна група или по скоро резосфактора , вероятноста той да е баща е много малка, за миг дори съпруга ми не си е помислил, че нещата ще се променят, той си остава негово дете, но уви отношението на сина му се промени, започна още по - лошо да се държи с баща си, да му вика постоянно по телефона, да го нарича, че не е никакъв мъж и още много други неща.
Отидоха да взимат поредната му кола, която този път той щеше да си купува сам, помолих мъжа ми да не се меси във взимането на решението му, за да не излезе после той виновен, което се случваше последно време. Така и се случи, той си купи колата и след това реши , че не я харесва и баща му е виновен за това 3-4 дена не звънеше на баща си(при наличието на 10-15 обаждания на ден преди това) съпруга ми се измъчваше от това. Чуха се, изясниха си нещата. На Коледа, той дори не звънна на баща си и когато, звънна му каза"Честита Коледа, но аз за друго ти звъня..." Поредното неуважение и аз и съпруга ми се ядосахме, пак сцени, приказки - прати приятелката си и детето, той демонстрации. Баща му направи крачка опита се да говори с него да му обясни за поведението му спрямо него, спрямо мен..... Няма да коментирам, че той и до ден днешен"добър ден " не казва когато влезе в дома ни. Ден спокойствие и пак телефони обаждания , обиди към баща му, думи пълни с омраза и злъч към мен и баща му. И на двамата ни е мъчно, че ако скъсаме пъпната връв на сина ни, няма да можем да виждаме малката, но въпроса ми е и дали не трябва да го направим? И следващото, което и двамата се питаме до къде може да ескалира агресията му, ако го направим?
