Здравейте, на 26 години съм, скоро трябва да завърша магистратура в София и работя в сферата на специалността ми. Това, което ще оставя като текст е с надежда някой който е имал опит с подобни проблеми да ме насочи към добър психотерапевт, с когото мога да работя за да оправя проблемите си. Прекалено дълго страдам от тях и взимат влияние в много аспекти от живота ми и се превърнаха във все по - тежък товар за мен и близките ми.
Скоро след като се записах да уча се запознах с момиче, с което сме заедно в момента. Докато се усетих вече живота ми се беше завъртял само около нея, нямах много приятели и самостоятелно пространство от интереси, защото само исках да бъда с нея, да уча за да си взимам изпитите и да се развивам допълнително с курсове, уроци, проекти и т.н. . Двамата сме една и съща специалност, живеем заедно, ходим на занятия заедно, храним се заедно – всичко. Този начин на живот стана по взаимно желание и някак си се сраснахме, а пък аз все повече разчитах на нея за труните моменти.
Преди две години двамата кандидатствахме за стаж във фирма, в която работеше моя брат. И двамата получихме предложение за съответните позиции. В последствие когато брат ми разбра това, принуди родителите ми и мен да откажа моето предложение и останах без работа, а приятелката ми прие офертата с идеята да си намера скоро и аз друга работа и да сме заедно в София с нея. Изпокарах се със семейството ми, заради това, че позволиха той да постъпи така с мен и вече стресът от университет и този конфликт бяха се струпали до такова положение, че вече не се чувствах добре.
Вътрешно в себе си не знаех дали съм готов да се разделим с приятелката ми и начина на живот, който си бяхме изградили. Още на първия си работен ден, след като я изпратих и се качих в стаята си получих ужасяващо чувство на изолация, самота и нещастие, защото знаех, че ще съм сам всеки ден от сутрин до 17:00 докато тя се върне от работа, без никой друг. Това стана през лятото, когато нямахме занятия в университета, нямаше хора в блока, а и аз самия нямах никой на кого да се обадя. Тогава получих панически пристъп и се прибрах в родния си град да бъда при родителите ми, а тя остана в София докато свърши стажантската програма през лятото.
През следващите три месеца бях тежко депресиран, разтревожен и отчаян от това което се случваше с мен. Не исках да отида на София дори и за един ден без приятелката ми да бъде до мен. Опитах да потърся помощ от психолог, който ме изпрати да отида при психиатър и да ми изпишат антидепресанти. Тъй като нямах доверие, че този човек знае наистина както прави, отказах се от вариантите с антидепресанти. Психологът така и не ми предложи план за действие по който да действам или начин по който да преразгледам проблема за да го превъзмогна, заради което спрях да го посещавам и така си и остана това да гние в мен.
След края на стажа си приятелката ми отказа предложение за работа във фирмата, за да бъде с мен докато завършим. Истината е, че аз го поисках, колкото и да ме е срам, защото се страхувах и не знаех как ще продължа да уча в София без нея. Продължихме да сме заедно въпреки проблемите ми, тя ми даваше нейната подкрепа.
Въпреки, че бях се нея постояннно, тревожех се, че все още нося неразрешен проблем с който не можех да се справя. На периоди покрай стрес от университета се депресирах и изпадах в дупка от която се изваждах и продължвах да се трудя за да се развивам. Намерих друг психолог, който ми помогна да простя на брат ми и постепенно си оправихме отношенията, но така и не успя да ми помогне да оправя тази тревожност, че бях станал зависим от друг човек по този начин.
Към края на учебната година, получих две предложения за работа в хубави фирми, на които отказах, за да бъда с нея и да работя по дипломната ми работа. Накрая двамата постъпихме във фирма, която не беше най-желаното място за мен, но условията не бяха лоши и бяхме двамата, заради което бях спокоен. Фирмата и естеството на работа се оказа не толкова лоши и все още сме двамата там. Това стана след много разговори с психолога който посещавах дотогава. Чудех се дали не задълбочавам проблема като започнем работа на едно и също място, притеснявах се, че няма да го преодолея този страх да съм без нея.
Към цялата история искам да добавя, че докато съм в родния си град съм добре. Разделяли сме се по родните си градове за почти две седмици през ваканциите и това не е било проблем за мен. Проблемът е за мен когато съм в София и тя не е някъде близо.
Някой сблъсквал ли се е с нещо подобно? Има ли някой представа към кого мога да се обърна за такъв проблем? Страхувам се, че не мога да го овладея този проблем от две години и живота ми започва да изглежда все по-сложен и страшен. Благодаря предварително на всеки който е отделил от времето си да прочете това.
