Здравейте! На 32 години съм. Преди 10 години се омъжи и всичко беше наред. Сватба, 2 деца, но нещата между нас не се получаваха. Всеки си живееше наговия живот и работа. От раждането на голямото дете, баща ѝ спря да спи при нас, защото не можел да се наспива. Отчуждихме се съвсем. Аз си гледах детето, той ходеше на работа. Решихме, че искаме още едно дете все пак и децата станаха 2. Обичам си децата повече от всичко. Но спрях всякакво кариерно развитие. Оставих университета и живеех - майка - домакиня - добра съседка. Минаха се годините и аз се върнах на работа. Завърнах се и в университета, където срещнах друг мъж (той няма жена и деца). Решихме, че можем да се справим с всичко и повярвах на това.
Разведох се и започнах да чакам новия ми мъж да дойде в моя град и да за живеем като семейство. Той все намираше причина да отложим това. С времето се обезверих. Започнах да се съмнявам в него и във всяко негово действие. Започнах да го обвинявам, че не иска да е с мен и децата. Имах изблици на ревност и недовоерие. Започна от мен да крие чатове с приятелки, аз по 300 пъти да му казвам да се разделим. И се завътяхме в един омагьосан кръг. Събирания, раздели, събирания, раздели, но не и следващата крачка. Това съвпада и с период, в който той си изгуби работата. Всеки в неговата си дупка беше.
Така си минаха 2 години, когато един ден разбрах, че съм бременна. Бях на 7-мото небе, а и знаех, че той също иска дете. Дойде той при мен, но нещата обаче не се получиха така и след 1 седмица ми каза, че всичко трябва да приключи. Не бил готов. Изгони го от вкъщи и в крайна сметка направих аборт. Нямаше как да родя това дете. Много ме болеше. Но реших да му дам втори шанс.
Знам, че и той много съжаляваше за решението. Продължиме напред, уж нещата се нормализира ха, започнахме да имаме нови планове, но се случи така, че след няколко месеца негов близък внезапно почина.
Тогава той отново започна да крие разговорите си от мен с приятелки и аз отново започнах да не му вярвам. Имахме една раздяла от месец, но пак се събрахме. И след още 1 месец недоверие от моя страна му проверих телефона. Видях чат между него и негова близка, който е преминал всякакви граници (уж без нищо физическо) и ми стана много болно.
Съответно вдигнах скандал, гоних го, но този път той не си тръгна. Останахме и говорихме много. За проблемите между нас. Казва, че няма влечение към тази жена, че това е просто забавление за него и не означава нищо. Че ще спре, че е разбрал грешката си и ще си вземе поука. Че с моето недоверие и съмнение донякъде съм го подтикнала към тези действия.
Говорихме много, но не знам вече.
Той сега пак замина, защото работата му е на стотици километри от мен. И мен ме гложди. Спрял ли е наистина? Можем ли да се справим? Мога ли да му имам доверие? Ако започна да го питам пак постоянно, ще го отблъсна ли отново? Но пък имам пълното право да се съмнявам и да искам отговори.
Говорихме и за това, че постоянно се разделяме, но все пак се събираме, като и ние не знам защо.
Какво толкова си даваме един на друг, че единият не каже наистина - Стига вече!
Говорили сме и за семейна терапия.
Той казва, че също проблемите би идват от това, че аз почти винаги съм била в сериозна връзка, имала съм семейство, имам и деца. А той през повечето време е бил сам.
Знам, че сега осъзнава грешката си. Грешката от това, че е криел преди безобидни чатове, за да не се сърдя. Но аз не исках да ги крие, исках да знам, за тях. След като е безобидни, защо го крие? Защо крие, че има жена до него от приятелките си? Не го разбирам. Спря уж да крие тези неща от една конкретна приятелка, но прескочи границата с друга жена,коятп пък знаеше за мен.
Възможно ли е да се промени наистина толкова човек, че да стане отговорен.
Попитах го дали има нужда от тези неща. Отговори ми, че няма нужда, а има нужда от мен. Не знам вече...
Има нещо, което ни държи един за друг, но с неговото криене и моето съмнение ще го унищожим. Или вече сме го унищожили.
Не знам как да постъпя сега... Наистина не знам.
