Здравейте, благодаря за приема във вашия форум!
Ще се опитам да опиша систематизирано и кратко моята история. На 36 години съм.Започнах нова връзка в която съм обичана и ценена ( това виждам по отношението на партньора ми) ;държи се мило, пoдарява ми цветя, има планове къде ще ходим през почивките си, познавам най- близките му приятели, той познава моите, прекарва голям част от времето си с мен, не е ревнив, не ме ограничава и не ми забранява да излизам с приятели и приятелки, почти съм пренесла част вещите си у тях, но не се чувствам сигурна с него. В главата ми има съмнения, които ме изяждат и ако не спра, ще унищожа всичко красиво.Причината е моята ревност. Мисля ,че съм патологично ревнива. Тя започна, когато той направи грешката да ми говори за екс - приятелката си, че много я обичал и т.н. Даже все още са приятели с нея, което адски много ме измъчва. Миналия месец, тя му се обади за Рождения ден, това много ме разстрои. Въпреки ,че сме говорили по темата,че там всичко е минало и са запазили просто добри отношения, аз продължавам да се терзая вътрешно някъде дълбоко в душата си. Реших да не показвам, тези свои чувства на ревност и страх, но те си остават в мен и ме измъчват. Анализирам поведението си и се оказва, че не ревнувам само от нея, а и от повечето му приятелки в социалните мрежи - красиви жени и момичета. Ревнувам, защото чувствам вътрешна несигурност, не съм сигурна в неговите чувства към мен, мисля ,че ще ме замени с друга по - красива или по - млада от мен. Всъщност всички други са по- добри и по- умни от мен - така разсъждавам, нямам реална оценка над самата себе си. Ужасно самокритична съм. Старая се да изглеждам добре, старая се да полагам грижи във връзката си. Старая се да давам от себе.Той цени всичко това, но душата ми е болна. Нямам му доверие, понякога изпитвам агресия към него и миналото му, тази агресия насочвам и към себе си. Самонаранявам се. Чувствам страх да не бъда излъгана и наранена. В главата ми цари емоционален хаос. Осъзавам ,че всичко това е безпочвено и имагинерно. Не мога да се упокоя. В миналото съм била наранявана и не мога да се справя с това. Подхождам със страх и съмнения, стъпвам на пръсти, превръщам се в детектив, който дебне и търси доказателства за това, че го лъжат и предават. Затварям се в себе си и искам да избягам далеч, за да не бъда наранена или да не нараня аз. Избягвам да показвам тези емоции пред него, защото знам, че са мой проблем и ако не се справя с тях ще го отблъсна. Знам, че това е като болест, но ми е трудно да се боря с тази вътрешна несигурност, с тези страхове и мисли в главата си. Има моменти в които не мога да спя от черни мисли. Изпитвам болка. Получавам сърцебиене, главоболие, плача и губя представа за реалността, Виждам негативите, а хубавите неща сякаш затрупвам, някъде си. Адски трудно ми е. Дори си мисля ,че страдам от някаква форма на депресия. Ключовата дума, която успявам да видя в съзнанието си, съвсем ясно е : страх.... Това са отровни емоции, които съсипват мен, ако не ги контролирам и излекувам ще съсипя и любовта си и себе си. Не знам какво да правя ....