Здравейте,
пише Ви почти отчаяна жена в началото на 30 - те години, със сериозна връзка от почти 4 години. Между мен и партньора ми има дълбока привързаност, обичаме се много, искаме да сме заедно, но различията между нас ни пречат много и често се караме. Най-честата причина за караниците ни съм аз, защото съм патологично ревнива. Той е човек, който много държи на приятелите си, дълго време не искаше да прекрати уж невинните си отношения с негови бивши гаджета. Няколко пъти съм го хващала в дребни лъжи, които сериозно разклатиха доверието ми в него. Ядосвам се на влиянието на негов приятел над поведението му-например това, че под негово влияние приятелят ми пие, въпреки че иначе не поглежда алкохол. Притеснявам се от това, че може да му повлияе и по отношение на връзката ни, че може да го убеди да ме зареже (случвало се е пред мен да му обяснява, че хората трябва да търсят нови връзки, дори и да имат такава в момента). Приятелят ми твърди, че това са неща, които не могат да ни разделят, но аз не съм сигурна. Често се караме заради такива неща и усещам, че приятелят ми се настройва срещу мене. Не отдавна му споменах за това, че бих се радвала да се венчаем, а той не ще и да чуе. Това, което ме измъчва е, че въпреки че знам, че ме обича, не мога да разбера до колко съм важна за него, гледа ли сериозно на мен, аз ли съм неговата половинка? Защото в негово лице аз съм намерила човека за мен, но не съм убедена, че е взаимно.
Ревността ми е много грозна, едва се понасям заради това и заради многото други недостатъци, които имам. Харесвам само външния си вид и то като се постарая много с грима и облеклото. Имам ужасно много комплекси. В постоянна депресия съм и не мога да се владея. Опитвала съм да прилагам съветите, които сте отправяли към други жени с подобни проблеми, описани в този форум, но безуспешно. Например, опитах се да си открия някои положителни страни и мигом и те се превърнаха в отрицателни или в такива, в които не вярвам. Страдам от силно чувство за вина. Не се одобрявам изобщо, не се харесвам изобщо, а искам приятелят ми да ме харесва и одобрява. Много ме е яд, понякога на него, по-често на мен самата. Толкова съм лабилна,че не мога да преглътна негово излизане с познат, който ме е обидил. Не издържам и не мога да продължавам да живея така. Ревността ми унищожава и двама ни. През годините психиката ми отслабва все повече и повече и вече не мога да преодолея нищо. Моля Ви за съвети какво да правя, как да се държа, дори какви изрази да използвам, за да не загубя човека до себе си и да заздравя тази връзка. Той често ме нарича параноичка, може би е прав, но всички впечатления, с които оставам ми изглеждат съвсем реалистични и логични. Не разбирам, аз ли съм психично болна, какво ми става?