Здравейте, аз съм момиче на 20 години.
С приятеля ми сме от година и половина заедно, той е 2 години по-голям от мен и водим сериозна връзка. Обичаме се много и родителите ми нямат нищо против него. Проблемът идва, когато им казахме, че искаме да живеем заедно в къщата, в която той живее. Неговите родители нямат нищо против, много ни се радват и даже ме питат не е ли време вече. Докато моите родители са твърдо против, защото съм щяла да водя семеен живот, нямало да излизам, трябвало винаги да се съобразявам, нямало да бъда независима и т.н., имаше изрази от сорта на " Ти сега от тяхното семейство ли ще си или какво ", " Или ще живееш тук и там ще ходиш на гости, или ще живееш там и тук ще бъдеш на гости". Казаха ми, че ако тръгна по този път са щели да ме поставят пред избора между тях и него... С приятеля ми искаме да сме си двамата, не става въпрос да се женим, да имаме деца и т.н. за момента и в близките няколко години. Той е на мнение, че ако след година и половина не започнем да водим съвместен живот няма смисъл да продължаваме.
Родителите ми и преди ме ограничаваха (в периода докато бях с приятеля ми най-вече) за това кога излизам, в колко се прибирам, какво правя. И хиляди пъти да говорех не слушаха, че това не е нормално за момиче на моята възраст. Тогава с прителя ми искахме да излизаме вечер, да се виждаме с приятели, да се забавляваме... не че не е могло, просто след като наруша представите на родителите си те съзнателно или несъзнателно започват да се държат с мен зле или да ме гледат накриво, или да се чудят за какво да се скарат с мен. Дори не ми даваха и се сърдеха, когато отивах да спя при приятеля ми. След известно време водих разговор с майка ми, при който тя ми каза, че съжалява, че били много защитнически настроени и сега нямало да е така и т.н. Понеже през седмицата с приятеля ми нямаме много време да се видим ( той се прибира към 8 вечерта и се виждаме до към 10-11 pm), събота и неделя се виждаме за повече и гледаме да си обръщаме внимание. Една събота, в която почти цял ден бях с приятеля си си прекарахме страхотно с него - гледахме филм, разхождахме се и тн. , прибрах в обичайното време, след което майка ми побесня как и защо не съм се била прибрала за "семейната вечеря", толкова, че ме стисна така за ръката, че ми остави синина. Остатъка от вечерта мина в сълзи и в извинения, че не е било нарочно и съжалява. Не казах веднага на приятеля си, защото щеше да дойде и да ми събере директно багажа. Знам, че ми е майка, но ме болеше не толкова синината, колкото от отношението. Родителите ми си мислят, че приятелят ми ме манипулира, че съм трябвала да искам разрешение за вскяко мое действие, че не съм мислила с главата си и някакви такива - все неща, които не са така и съм им го казвала, но те не ме слушат. Казват ми, че искат да бъда щастлива, но те всъщност ме правят нещастна. Имаше момент, в който тичах като луда между тях, приятеля си и университета и това нещо ме смазваше, най-вече психически и емоционално - ако не се карах с родителите си, то се карах с приятеля си заради тях и заради факта, че се държат с мен като с малко дете.
Не знам какво да правя. Връзката с приятеля ми не е паразитна, той е много мил с мен и много грижовен, знам, че ще направи всичко за мен ( стига да не губи себе си, разбира се) . С него се чувствам добре и се чувствам щастлива. Не искам да го изгубя. В момента съм поставена между чука и наковалнята и не знам какво да правя. Ако избера родителите си, ще бъда нещастна, не знам колко вереме ще ми трябва да преживея всичко, но няма да е никак малко. Дори не искам да си представям такъв живот. Минала съм през доста неща и в повечето случаи от предишните ми две връзки аз тези хора не ги обичах, нямах нужда от тях и когато бях с тях се чувствах още по-празна, отколкото бях. Сега смело мога да заявя, че го обичам - той ме подкрепя, той ме обича, с него се чувствам сигурна и защитена.
Родителите ми искат да съм самостоятелна, т.е да ходя по купони, да излизам, да завърша образованието си, да си намеря работа и чак тогава да мисля за това да живея с някого и т.н. Лошото е, че аз не искам да бъда като тях, не виждам лошо всички тези неща да се случват постепенно и същевременно да има човек до мен, с който живея/ ще съм живяла, с който мога да споделя всичко, който освен всичко между нас ми е и приятел, и опора и всичко. За тях това е семеен начин на живот и щяло да ми омръзне и ако сме се били скарали и се върна не знаели какво да кажат на хората, пък и ако отида там без да се женим и нищо не могло така и пак не знаели какво да говорят пред хората и разни подобни неща.
Има вариант да се изнесем на квартира с приятеля ми, но и двамата не виждаме смисъл в това, предвид, че ще се хвърлят една камара пари за апартамент под наем и разни други неща по домакинството, които в крайна сметка ще се окажат излишни предвид, че най-вероятно ще се живее там само докато заърша образованието си.
С този човек съм минала през много неща, много ми е помагал и аз на него, гледал ме е как страдам, как се смея, само по очите ми може да познае кога съм щастлива и кога не съм и ме обича, и ме прави щастлива... Не искам да го загубя, но от друга страна не искам да губя родителите си. Все пак те са ме отгледали, въпреки тяхното мнение, че ако отида да живея при приятеля си " ще падна много ниско" . Не знам. Боли ме и не се чувствам добре.
Може би това е и един вид битка на сърцето и ума - сърцето ми казва да бъда щастлива, а ума - че трябва да се съобразя с родителите си.
Не знам какво да правя и как да постъпя. И в двата случая най-вероятно ще страдам.
Благодаря предварително за мнението.