Невъзможност за откъсване от майката

[mina_v]

Здравейте,

искам да споделя мой проблем, който ми е пречел през целия живот, но някак си чак сега (когато съм на 30) решавам да му отделя истинско внимание. Имам двама авторитарни родители, които винаги са били свръх амбициозни за мен (единствено дете съм) и въобще въпреки известна свобода и личен живот до 25тата си година не съм си представяла да взема решение, с което те да не са съгласни. След като на 25 заживях с приятеля ми, нещо, което уж ги радва, но разбира се не минава и без guilt- trip-ването, че ги изоставям, проблемът остана основно с майка ми.

На приливи и отливи тя се опитва все още да има прекалено голяма роля в живота ми, да определя какво ще работя, къде ще живея, дори дребни детайли като дали да пътувам с автбус или влак се превръщат в нещо, което се натяква и представлява проблем. Въпреки, че тя си позволява да ме обижда - че не изглеждам добре, че съм се провалила в работата си и тн, ако го отбележа, веднага се отговаря, че съм много мнителна. Ако обаче аз кажа каквото и да било, например, че ми навлиза в личното пространство или че не постъпва правилно когато не ме оставя да кажа една дума към въпрос зададен към мен, тя се разстройва и почва да ме обвинява, че не я обичам и не отчитам всичко, което е направила за мен.

Не искам да наранявам майка си, но предвид факта, че искам да имам собствено семейство не мога да си представя тази агресивна намеса да продължи и ако имам деца.

Психичните усилия, който полагам, за да мога хем да я държа на далече от личния си живот, хем да не я обижда с игнораране са много изтощителни, но не виждам начин да излиза от този омагьосан кръг на сърдене, сдобряване, оправяне на отношенията, отново опити да ме контролира, отблъскване от моя страна и отново сърдене, повтарящ се в нещо като едномесечен цикъл.
Търсейки информация по въпроса, открих статии и видеота по темата за нарцистичните майки и мисля, че тя добре покрива този образ, но идентифицирането на проблема не ми помага да го реша.

Може ли да ми дадете някакъв съвет?
Благодаря

[mariya_koeva]

Здравейте, mina_v!

Да, това е авторитарният подход към възпитанието и подобен начин на мислене. За съжаление. Не Ви е било позволено да имате различно мнение или да проявявате инициатива, която да се различава от стереотипа на родителите Ви. Никога не са признавали, че са сгрешили. Нормално е сега, когато сте вече на 30 години, да се чувствате несигурна, когато желаете да направите нещо, което не биха одобрили. Често им се дразните, усещате непоносимост към тях, страхувате се да изразите истинските си чувства пред тях, чувствате се сякаш смалена, когато сте с тях. Авторитарните родители губят децата си, а децата страдат от това, че трябва да направят този избор. Много хора и връзки например са си патили от свръхконтролиращи родители, които се месят в личния живот на децата си, взимат решенията вместо тях и не им дават възможност да пораснат и да бъдат независими възрастни хора. Много от децата на авторитарните родители имат някои от следните проблеми - перфекционисти, които рядко се радват на успехите си; чувстват се застрашени около контролиращи хора; губят себе си във връзки, поставяйки нуждите на отсрещния на първо място; трудно им е да бъдат спонтанни; чувстват, че са "оценявани" даже и да няма никой около тях; очакват от останалите да ги съдят, наранят или възползват от тях; прекалено са самокритични. Надявам се да съм Ви дала още база за размисъл относно това докога ще позволите на майка Ви в случая, тъй като визирате основно нея, да контролира живота Ви. Защо не се опитате в спокоен разговор да й обясните това, което Ви казах? Или да й напишете писмо, в което да й опишете как се чувствате и че вече сте възрастен човек, способен сам да взима решения. Ако изберете втория вариант, е по-голям шансът майка Ви да се замисли върху написаното от Вас. Но докато не "тропнете" наистина с крак (колкото и да е болезнено), съмнявам се, че нещата ще се оправят.

Мария Коева
психолог

[prodrome]

Аз съм момче на 27 и имам подобен проблем. Живея с майка си и с течения на времето ми става все по-трудно да взимам решения без нея. Дори за това с какво да се храня или какво да обличам. Не мога да започна работа. Караме се всеки път когато седнем на масата или излезем някъде. Тя казва, че трябва да завърша висше ( аз учих пет години, но прекъснах), защото без висше няма шанс за реализация и щастие. Аз пък я обвинявам, че след като ми казва това ме демотивира и още по-малко искам да завърша. Също така постоянно я обвинявам, че ми угажда. Ако не си оправя стаята, тя ще я почисти. Ако не си измия чинията, тя ще я измие и т.н. Един вид аз само трябва да уча. Но дори, когато не уча, няма последствия. Казвам и че ме глези, но същевременно ми трябва подкрепа, защото съм зависим от интернет, а тя казва, че това са глупости и оправдания от мързел. Постоянно рева и не мога да се задържа на работа повече от седмица, защото се страхувам, че нямам време да уча. Когато напусна поредната работа пък се отчайвам, че немота да се задържа на работа и пак не уча. Същевременно спрях да гледам порно и изобщо да мастурбирам вече повече от месец и ми е много трудно понеже нямам приятелка и изобщо ми е трудно да общувам с момичета. Баща ми е алкохолик. Винаги е бил, но преди три години се изнесе от къщи.
Когато чета това, което съм написал и като взема предвид някои други проблеми, които не са по конкретната тема започвам да се отчайвам. Дали има шанс? Дали проблемът е в мен? Дали мога да го разреша сам?

[Boyanova]

prodrome,

27 години е доста дълго време за живот, в който да се разчита на майката. Трябва да прекратите това, както и зависимостта си от интернет.

Мога да Ви разкажа с действителен случай как завършва историята, при която мъжът не намира сили да се откъсне от майката. Видях един такъв мъж пред лекарския кабинет на ортопед, пред който бях след една планинска разходка, завършила с навехнат крак. Мъжът вече беше в графата "дядо". Майка му беше едва жива, едва движеща се. Водеше го на ортопед, защото то "детето" да не е самичко. Беше стигнала до там, че искаше и в кабинета на ортопеда да влезе с "детето", защото "как детето на мама ще се оправи само"?!

Животът на този мъж, който на възраст сигурно да е бил 60 годишен, а майка му да е била с 20 години по-стара от него, беше СЪСИПАН от нея. Той няма жена, няма деца, няма личен живот. Нищо НЯМА. И няма и да има. Защото коя жена ще иска мъж, дето на 60-65 години още е с майка си и чака на майка си като на 5 годишно дете да влезе с него в кабинета на лекаря дори. Няма такава жена.

Този мъж не се е научил на елементарни правила от живота. Абсолютно неспособен е на самостоятелност. А майка му е вече на преклонна възраст и няма да е до него още дълго. Скоро няма да има кой да го гледа. А му остават 20-30 години живот още, което не е никак малко. В които 20-30 години тепърва да се учи на неща, които другите са научили на 20 годишна възраст. Плюс това да си намериш работа на младини, не е като да си намериш работа на 60 г. Особено ако нямаш ден трудов стаж, ако нямаш изградени умения да работиш, ако нямаш спечелено уважението на колеги и на шефове. Той въобще няма да стигне до интервю за работа, защото за това се искат неща, които е пропуснал заради мама. А със социална пенсия от 100 лв даже и за храна няма да има, освен дето съдия изпълнител ще го остави на улицата за неплатени сметки.

Майка му в стремежа си да го обгрижи, всъщност, както вече писах, го е лишила от препитание чрез собствена работа, от създаването на негово собствено семейство, от негови деца, от всичко. Може да се каже, че е ограбила живота му, като не му е дала възможност да порасне.

prodrome, истината е, че Вие сте този, който трябва да вземе мерки. Все още имате този шанс, но трябва да се изнесете на квартира и като не направите нещо, то да си върви с пълния набор от последствия. Такъв е единственият начин да се научите да се справяте с проблемите от живота.

психолог Л. Боянова