Здравейте.
Трудно е да се обясни проблем по интернет и без да познавате личността, но за момента нямам възможност да ходя на психолог лично (иначе нямам задръжки да посетя психолог, интересувам се от психология и вярвам на науката).
Аз съм на 27 години и съм един много положителен, щастлив човек. Всички казват, че съм усмихната и жизнерадостна (макар самата аз не винаги да го виждам така). И аз имам обаче своята "тъмна" страна. Често без сериозна причина изпадам в дълбоки пристъпи на ярост и истерия. Причините са различни, но най-често е резултат от това, че нещо ме е фрустрирало (не е станало според очакванията ми), че някой е бил несправедлив или груб към мен или мой близък. Разбира се когато се ядосам, не мисля за причината, то просто идва, а след това анализирам. Като малка са ме глезили прекалено, всичко е ставало както поискам, в пубертета също изпити, оценки, приятели, нещата ми се получаваха лесно и с късмет. Предполагам, че оттам тръгва всичко- не съм свикнала на проблеми и разминаване на планове с реалността, освен това очаквам всички да ме третират като принцеса както близките ми.
Откакто се събрах с мъжа ми (на 20 г.), станах по-спокойна, непукистка, даже в моето съзнанение по-скучна- но ми се отрази добре. Сигурно и възрастта помага, както и че той е много спокоен, зрял човек. Тези състояния намаляха, но пак се случват- примерно 1 път в месеца или на 3 месеца.
Ето пример как протича един такъв пристъп от вчера:
Мъжът ми говори с близък по телефона, чувам, че очевидно са го обидили с нещо, той се защитава, а темата е свързана с мен. Тъй като знам, че мъж ми не е виновен и е супер несправедливо да го обвиняват и обиждат, търпя още 2 изречения и след това ми пада пелената, изтръгвам му телефона с вика "защо се занимаваш с него, дай тук", започвам да обяснявам на човека да каже на мен какъв е проблемът и да спре да се заяжда. Оттам 2 мин раздразнен разговор, затварям, след което започва да тряскам врати, да крещя обиди по негов адрес и накрая- да рева.
Ако в това време някой се опита да ме хване, съм склонна към агресия- блъскам го, за да се освободя. Чувство за хумор помага,но само в начален етап- ако вече ми се е "изплъзнало" (както в "Подпалвчаката" от Ст.Кинг), се ядосвам още повече и нагрубявам човека и хумора му. Всъщност тези сцени ги правя само пред непознати и мъжа ми, пред приятели и семейство избягвам- от години не се беше случвало, но вчера имах свидетели и още ме е срам.
Искам да спра, или поне да се ядосвам по овладян начин- не е нормално да крещя, викам и рева с такава сила за дреболии. Най-лошото е, че после се чувствам много зле- с часове ми е лошо, изтощено, сигурно ми влияе ужасно. Четох, че е подсъзнателен опит за привличане на внимание- възможно е, но също ме е срам и се опитвам да се скрия, когато става така. Позволявам си само пред мъжа ми като близък човек и той не знае какво да направи, за да ми помогне. Май най-добре е да излезе и да ме остави сама- така няма да има пред кого да играя "представлението", ако написаното за истериците е вярно.
Всички други х-ки на истерика обаче ги нямам- не се обличам предизвикателно, не флиртувам (малко хумор само понякога), постоянна съм във връзките си- имала съм само 3 и никога не съм изневерявала, не си измислям болести- напротив, много рядко ми има нещо, не рева без причина и не сменям настроения- 95 % от времето съм спокойно-неутрална или спокойно-щастлива. Но другите 5%, в които идват тези пристъпи ме притесняват. Искам да бъда майка някой ден,а не мога да си позволя да бъда такава пред детето си.
Стана дълго и хаотично, за което се извинявам. Интересува ме как да се боря с тези състояние, дори да съм права че се предизвикват от фрустрации и глезене като малка, това не ми помага. Броене до 10 и т.н не помага, след "изплъзването" всичко е безполезно, а една част от мен дори тогава съзнава колко безумно се държи и това ме влудява още повече.
Другото е какво да кажа на мъжа ми да прави в тези случаи? С него често решаваме конфликти (най-вече с трети лица, помежду си рядко се караме) с хумор, но както казах при мен не работи.
Мисля си, че мога да се справя, защото в повечето дни съм "нормална", имам добри отношения с околните, освен това съм си осъзнала проблема от години, а това си е най-важната стъпка. Въпросът е как да изляза от отношението на нарцис и да не се трогвам, ако някой третира мен или близките ми несправедливо, поне при дрбни ситуации- ако някой подходи с насилие, тогава е оправдано да реагурам бурно, но не и на обикновено заяждане примерно...
Много благодаря предварително!